Симбиозата човек, животно и природа в творбите на Боян Биолчев

Росица Чернокожева

­

­

          Постоянно казвам, че обичам всичко, което е написал Боян Биолчев, но не мога да не призная, че книгата „Белег“ (2006) е една от любимите ми.

          От шестнайсетте разкази в тази книга, едноименният разказ „Белег“ е поместен предпоследен. Но аз бих започнала с него. Защото всичко започва с него. С това умно, чувствително и впечатлително дете, което ще наблюдава мъката на един каруцар, който кара въглища за зимата и как немощният му кон пада и умира насред пътя. Напразно се сипят ударите с камшик върху животното. Толкова мъка, отчаяние, болка, глуха надежда, която не иска да си отиде и да приеме невъзвратимото, има в този разказ. И детето Боян не е само свидетел на драмата – каруцарят в отчаянието си шибва и него – това уплашено дете – с камшика през лицето. Този белег писателят Боян Биолчев ще носи цял живот на слепоочието си. Носи този белег и в душата си. И може би това изпитание е катализирало превръщането на детето в по-сетнешния писател. Това дете е стояло там, стъписано и неспособно да си тръгне, разбирайки интуитивно, че е изправено едновременно пред едно голямо тайнство и загадка – и човешката душа, и смъртта. Наистина усещането за истинските неща, които ни се разкриват в един момент, са като Божие откровение и тези истини не ни се дават даром, а се плащат скъпо. И трябва да сме им благодарни.

          „Децата се бяха разбягали и гледаха отдалече. Бях останал само аз. Някакво особено усещане за истинските неща, което след години щеше да ме направи писател, ме държеше неподвижно при тая сцена, когато каруцарят разбираше, че животът му се срива, а конят дишаше все по-пресекливо, вече безразличен към това дали камшикът, изпълнил с дива болка неговия живот, ще го придружи и в смъртта. Един човек искаше да върне нещата там, където са били до този момент, и го правеше по единствения начин, който познаваше – да бие с камшика, докато се умори. Предстоеше ми живот на юноша, после на зрял мъж. В училище щях да науча много истини, измъкнати от живота и поднесени ми като стъкленици с формалин. […]

          И днес, когато докосна дясното си слепоочие, напипвам едър белег. Щях да го пренеса през живота заедно с болезнени истини, които никога не идват даром – че жестокостта и безсилието на човека са едно и също нещо, че смъртта идва извън нашата човешка воля като прашна въздишка и обезсмисления живот прилича на стар каскет, подпрян с два отчаяни юмрука.“

          Бих определила книгата „Белег“ като книга за живота и смъртта. И за любовта – равна на тях по сила. Почти във всички разкази има докосване до тези екзистенциални теми. Тази книга наистина трябва да стои на нощното шкафче. И колкото пъти я  четеш, толкова повече неща откриваш с всеки следващ път. Екзистенциални теми, които винаги са докоснати през някаква човешка история.

          „Внезапна арена“ е третата книга с разкази, която издава Боян Биолчев през 1995 г. и то също както и предходните две, след десетина години от предишния сборник с разкази. Тук има и вече публикувани три предишни разказа като естествена връзка с новите разкази, които отново доказват твърдението на автора, че „за един писател е много важно да каже, че всеки ден учи езика. Аз се уча да пиша всеки ден, уча се да мълча всеки ден.“ [1]

          Специално в интервю за „Внезапна арена“ Боян Биолчев определя книгата така: „Това са девет разказа, ако мога така да кажа – разкази за гражданските права върху Вселената, които са абсолютно равни, и за човека, и за животното, за нарушения баланс, който е преди всичко в съзнанието на човека“.

          Боян Биолчев обича да вижда другите обитатели на природата – животни и птици – в гранични, екстремни ситуации от живота им. За него смъртта на животно или птица, независимо дали ставаме свидетели на това тяхно преминаване в друг свят, или само се досещаме, като че ли поставя човека също в една екстремна ситуация на преживяванията му. Това изважда наяве хуманното у човека или напротив, докосва неговите закърнели сетива по отношение на природата и нейната жива плът. Дали у човека има все още толерантност към слабия, към този, който в дадена ситуация е по-слаб от тебе. А то, в много случаи, е животно или  птица.

          Два от разказите са посветени на тюлени – воден обитател, за когото се смята, че вече не се среща около нашето крайбрежие. В разказа „Внезапна арена“ писателят сякаш влиза в кожата, тялото, главата, бихме казали – в чувствата на тюленчето, което е родено в цирка, пренесено в басейн и което избягва и се озовава на плажа и морето. Светът на човека е погледнат и възприет от гледната точка на това, ако можем така да се изразим – какво е да си тюлен. Малкото не знае какво е смърт, но чувства раздялата и отделянето от майка му. Озадачено е, че това, което е човек, го рита, че те – хората, го гледат кухо и неприсъствено. Три дни авторът разглежда света наоколо през очите и сетивата на тюленчето. То дори прави това, което е свикнало –  включва се в играта с една топка на плажа и като че ли се е озовало на една внезапна арена – човешките същества го сочат с пръст и като че ли се страхуват от него. Хората го гледат с любопитството като към не на мястото си попаднал жител на морето. Море, в което вече няма обитатели от неговия вид. А краят – една безсмислена смърт, която само човекът може да причини. Риболовците го убиват, нанасяйки му удари с греблата, защото е влезнало в таляна за тяхната риба.

          Ще се спра и на един разказ, поместен в сборника „Зуброва трева“(1986) като последен – „Лебедово езеро“. Този разказ изумява със зрелостта на таланта на автора си. Публикуван в немска антология на разказа, това произведение  би добавило колорит на всяка световна антология. Едно доказателство за присъствието на безспорно талантлив и оригинален български белетрист. В „Лебедово езеро“ писателят навлиза в една от любимите си теми – абсурдността на живота. Или,  казано по друг начин –  залогът на живота е непредвидимост и изненада. Писателят Боян Биолчев казва в свое интервю: „Разказът, за да е правдоподобен, той трябва да е измислен“. [2]

          Този разказ е колкото истински, толкова и измислен. И тук отново е това, което винаги ще го има в творчеството на Биолчев – хуманността. Всъщност, тя е налице още в първия му разказ от 1971 година. Но предадена така деликатно и приглушено, както само той категорично умее да го прави. В този разказ вече са налице невероятните преплитания на пейзажни природни описания с душевните състояния на героя и сравненията на природни картини с човешките образи. Това се появява и в  сборниците с новели и още  в двата му първи романа.

          Аз съм си извела собствено възприемане на тези симбиози. За мен това не е простото олицетворение на природата като термин и литературен похват. А като че ли  природните феномени копират човешкия образ и тяло. Ето: „Земята провираше през снега голите храсталаци – изкривени от артрит пръсти, протегнати към слънцето. Същата тая земя, която бе килнала към нас арктическата си шапка и не се сещаше да я намести обратно вече двайсети ден.“ Или: „През брезовата горичка, сноп тънки стволове – едно побеляло слепоочие на планината“. Биолчев застава обозримо в редицата на най-доказаните автори – поети или писатели, които така органично с всяка фибра на цялото си същество, с всичките си сетива, с оригинален поглед навън към реалността  и към вътрешната душевна сцена, който да може да предаде природа и душевен човешки свят в тяхната слятост  и единосъщност. Това негово сливане на човека и природата, както той го прави с толкова оригинални, неповторими и изненадващи, някога дори като оксиморони – фриволни сравнения, се родее със световната литература. Природните дадености за мен са като един човек великан, който ни се открива в отделни моменти част по част  и в различни свои образи. Ту билото като слепоочие, покрито със сняг, ту храстите като артритни  пръсти, клони като протегнати ръце на великан и още цяла феерия от сливания, от синестезии на живата и мъртвата природа.

          От това късче живот, което Боян Биолчев разкрива в разказа „Лебедово езеро“, би могло да се получи и един силно въздействащ документален филмов разказ. Фабулата на разказа отчасти кореспондира и предизвиква у мен асоциации за култовия филм „Полет над кукувиче гнездо“. С дихотомията на лудостта и „нормалността“, с общението  в драстичността на отделни страни на живота и хуманистичната му подоснова. Със смисъла и безсмислието като Сиамски близнаци. Заснет е художествено един момент на човешката болка и битие в една психиатрична болница и търсещите спасение от студа лебеди. Чувстваш онова свиване в гърлото, което те лишава от думи за случващото се. Винаги съм казвала, че понякога животът е по-изобретателен и надминава и най-богатото и смело човешко въображение. Това го твърди и Боян Биолчев. Само в една непоканена от нашите сетива действителност може да се роди такава сцена. Затова тя изненадва. Изкараните по болнични халати и чехли въдворени във психоклиниката да пъдят с викове, клони и снежни топки накацалите птици  в токсичното от изливаните химикали езеро с цел да ги спасят.

          И тук хуморът и иронията на Боян Биолчев се смесва с болката и хуманността. На въпроса му: „Какво е това мероприятие“, санитарят отговаря, че го е измислил главният лекар, който е по-луд от всички, с цел колективна терапия. Както се казва: да се смееш ли или да плачеш. Просто, стоиш стъписан пред абсурдността на случващото се. Боян Биолчев в интервю казва, че писането е една безумна каторга – връща се по хиляда пъти на една дума и я обръща като ръкав на кожухче. Представям си това тук, за да създаде този съвършен разказ, където не можеш да прибавиш или махнеш нито една дума, за да очертае  тъжно-смешното като отронена скала на живота.

          В много от разказите нежността върви успоредно с жестокостта и тъжното с радостта. Тази неразделима  житейска, природна симбиоза придава на прозата на Боян Биолчев мъдра приглушеност. Не обичам сравнението с други творци, но тук има светоусещане близо до най-високите образци – Йовковото, Емилиян-Станевото и Радичковото. Може би е едно намигване заглавието на последната книга засега на Боян Биолчев, една отпратка – Йовков – „Ако можеха да говорят“, а Биолчев – „Ако можеха да ни чуят“ (2020).

 

Бележки:

[1] Биолчев, Боян. Автопортрет на един учен. – В: Боян Биолчев, Интервюта, С., 2004, с.90.

[2] Биолчев, Боян. БНТ. „Ах, тези муцуни“ – В: Боян Биолчев, Интервюта, С., 2004, с 51.

­

Публикувано в Литературознание. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *