Библиотекарят

Васил Загоров

­

Христо Христов ©

­

„В невинността на глупостта

дреме кротко същността на всички пороци!“

(Саладин Ибн Фатах – арабски философ от Х в.)

 

          Библиотекарят си дръпна от пурата с голяма доза театрално блаженство и каза:

          – И какво сега, имаш цяло прасе, не можеш да го изядеш наведнъж и искаш аз да ти помогна, но не с яденето, а със съвет. Ми питай Google!

          Той се изправи напред и издуха тютюневия дим в лицето на събеседника си, който остана все така свит и с наведена глава.

          – Моля ви г-н Валенски, дайте ми рецептата и ще Ви изпратя десет килограма месо. Иначе няма как да заколя животното, а семейството ми яде отдавна само боб и картофи.

          – Това не са мои проблеми – отговори му Библиотекарят. – Хич не ми пука за смрадливото ти прасе. Виж сега какво ще направим! Ако ти прочета рецептата веднъж, ще ми донесеш десет килограма месо и една кутия цигари. Ако ти я дам да си я прочетеш два-три пъти сам, искам двайсет килограма месо и две кутии цигари, а ако ти позволя да си я препишеш, защото е дълга и можеш да я забравиш, тогава искам двайсет килограма и две кутии цигари сега и да се закълнеш, че получавам правото всеки път, когато колиш прасе, да ми даваш по десет килограма месо, консервирано в буркани.

          – Но, г-н Валенски…

          – Няма „но“, няма „но“, щото всяка година като затваряш месото, ще си я препрочиташ, а и когато ти я дам, можеш да я дадеш на някой срещу друга стока. Информацията е скъпа, а и аз не съм благотворително дружество. Утре-други ден всеки като я знае, аз от какво ще живея?

          – Добре, съгласен съм, ще си я препиша. Искам също и онзи текст за сондирането и добиването на вода – един към десет литра за Вас, във Ваши съдове.

          Библиотекарят се усмихна от ухо до ухо, изправи се, намести кобурите на двата си револвера и тръгна по коридора. Газената лампа едвам осветяваше стените, на които кротко лежаха стотици, хиляди стари книги.

          – Ало, програмистчето, върви пред мен и да не съм видял да пипаш книгите ми.

          Двамата мъже тръгнаха по вехтия коридор, минаха покрай закованите криво-ляво прозорци, облечени отвътре с арматурни решетки. Те преминаха през две тежки врати. Библиотекарят въведе своя клиент в голям кабинет и започна да оглежда лавиците, а зад гърба му се чу тежка въздишка. Той проговори, без да се обръща, проверявайки с показалец книгите.

          – Не можем да кажем, че при абсолютната липса на електричество компютрите са напълно безполезни. Ето, аз направих от старите монитори в читалнята отлични кашпи и искам да ти кажа, че магданозът ми се чувства много добре вътре, но да приключваме с това…

          Библиотекарят извади една добре подвързана дебела книга със заглавието „Домашна зимнина“, разтвори я на глава „Консерви от свинско месо“, защипа книжния блок с щипки, за да не може да се разлиства, и каза на събеседника си:

          – Преписвай бавно и внимателно, да не ти вкисне после месото.

          Младият мъж се сви на кълбо в ъгъла и на малкото пламъче започна дума по дума да записва с трепереща ръка рецептата, повтаряйки на глас всяка отделна буква.

­

Публикувано в Разкази. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *