Откъс от мемоарната книга на публициста Велчо Т. Велчев (1867-1957) „Из барутните времена на новата ни история. Записки и спомени“, изд. „Прозорец“, София, 2014, 132-138
Още при спирането на „Прогрес“ издателската ни фирма „Ив. Говедаров и Сие“ започна издаването на списанието [1] „Библиотека за прочит“. Идеята за започването на това списание беше да се дадат на българската читаеща публика в превод най-хубавите произведения във всемирната литература. „Това предприятие, казваше се в обръщението към публиката, отговаря на една действителна нужда, като дава възможност на нашата читающа публика да се запознае в превод с такива белетристически произведения, които се ползват с всемирна известност.“ И изброяваха се имената на Балзак, Байрон, Волтер, Гогол, Гьоте, Данте, Молиер, Пушкин, Шатобриан, Шекспир, Сервантес, Ибсен и още други знаменити писатели. Замисълът беше чудесен и няма нужда да казвам, че той идеше от Величкова. И планът за изпълнението му беше Величков. Познавач на чуждите литератури, Величков посочи произведенията в тия литератури, които трябваше да преведе „Библиотека за прочит“. И самото споменаване на появилите се в нея произведения говори за вещината, с която той начерта нейния план. В нашата библиотека се появиха: „Камо грядеше“ от Сенкевич, „Задиг“ от Волтер, „Атол и Рене“ от Шатобриан, „Чичовата Томова колиба“ от Бичер Стоу, „Макбет“ от Шекспир, „Лекари на своята чест“ от Калдерон, „Евгения Гранде“ от Балзак. Тия класически произведения за пръв път бяха преведени на български. Преводът на Шекспировия „Макбет“ в стихове беше от Величков. Участие в преводите взимаха г-жа Величкова, Вл. Шишманов, Н, Доспевски, Ст. Юруков и някои външни сътрудници. Мой в по-голямата му част беше преводът на „Камо грядеше“. Никога не бях помислювал, че мога да се отдам на преводи на литературни работи. Това беше впрочем и единствената ми преводна работа.
„Библиотека за прочит“ беше едно литературно предприятие, ,„щастливо замислено както по значението си за нашата бедна откъм класически белетристични произведения книжнина, така и за търговските интереси на печатарското ни сдружение „Ив. Говедаров и Сие“. При едно умело търговско ръководене на списанието то можеше да получи широко разпространение и да помогне материално на сдружението ни, затънало вече в задължения и затруднения. С подобни предприятия по-късно други издателства, при по-неблагоприятни условия, направиха състояния и виреят и досега. Нашата библиотека спря още в края на първата година. Тя само обремени с нови дългове издателството ни. Книжовните издателски предприятия, в които бях вмъкнат, и това в Пазарджик, и това в София, и това по-късно с вестник ,Ден“, за което ще пиша по-нататък, покрай добрите условия с участието в тях на ценни литературни сили бяха нещастни с неумело административно и търговско ръководство. Едно книжовно предприятие и търговско предприятие не стига да бъде ръководено умно от добри книжовници, за да успее, то трябва да бъде ръководено умело търговски. Тайната за удивителния успех на издателското предприятие на Хр. Г. Данов, което близо един век съществува и все повече напредва, е в съчетанието на двете гореказани условия.
Нашата издателска фирма, както казах по-горе, беше затънала в задължения и когато спряхме „Библиотека за прочит“, за да се не увеличат те още повече, печатницата ни остана почти без работа или имаше случайни работи, недостатъчни за поддържането й. При това ние и двамата с Величков останахме без доходна за нас работа. Аз имах все пак малки доходи от частните ми имоти в Пазарджик, а Величков, излязъл в опозиция почти без икономии, се видя скоро в лишения за живота си. Печатницата, на която той разчиташе да ни даде възможност да живеем, не само не ни даваше тая възможност, а трябваше да харчим за поддържането й. Тогава Величков видя най-тежките дни в живота си. Не само лишенията от средства, понякога за най-насъщното в живота, го смазваха, той живееше под постоянен страх от изпадането на фирмата ни в несъстоятелност, което му се представляваше като една морална катастрофа за нас.
Издания от книжната поредица „Библиотека за прочит“
В това положение налагаше ни се да предприемем нещо, за да дадем работа на печатницата и за да получим какъв и да бъде доход за живеене. Величков, заболял от засилването на недъга му (той страдаше от гръдна болест), беше изпаднал в униние. Идеята, която аз дадох за започването на едно политическо-литературно списание, той посрещна с нерешителност. Боеше се за материалния успех на такова предприятие, но като че ли не се и решаваше, при състоянието на духа в което се намираше, да се отдаде на труд, какъвто изисква редактирането на едно списание. Едно неочаквано съдействие на книжаря Д. Голов, който се съгласи да поеме издаването на проектираното списание, отстрани колебанията на Величкова и списанието започна под заглавието „Летописи“, да излиза от 15 ноември 1899 г.
„Летописи“, „двуседмичен преглед на политика, литература и наука“, излизаше под директорството на Величкова и под мое редакторство. В обръщението ни „Към читателите“ се казваше: „Като предприемаме да издаваме „Летописи“, ние мислим, че отговаряме, въпреки съществуването на толкова вече вестници и списания, на една истинска нужда. Ние ще се стараем да удовлетворим тая нужда, като даваме всеки петнадесет дена точен и верен преглед на всички явления, които представляват интерес за читателя от областта на политиката, на литературата и науката. Като даваме предимство на онова, що става у нас, ние ще имаме предвид да запознаваме читателите си с всички по-важни събития, които стават в странство и особено в славянските земи, за които, за жалост, толкова малко се знае у нас“.
За изпълнението на тая широка програма на списанието в него бяха открити, покрай политическия и литературния отдел, цял ред отдели като: „Научни беседи“, „Из славянските земи“, „Книжовни вести“, „Театрална хроника“, „Малка хроника“, „Вести от чужбина“, „Из вестниците и списанията“, дори имаше и отдел „Грозни факти“, в който се отбелязваха насилията, побоищата, шайкаджийските нападения, убийствата по изборите и събранията, зачестили след идването на власт на стамболовистите и радославистите.
Това време беше едно от най-тъжните в нашия политически живот. Връщахме се към режимите на Стамболова и Радославова с шайкаджийския терор, с изтезанията в участъците, със стреляне връз гражданите в изборите и митингите. Ужас беше обзел цялото почтено гражданство от това връщане към едни режими, за които се мислеше, че вече няма да се върнат, и цялата опозиция се беше обединила в яростна борба против правителството.
В такова време започнахме нашето списание. Политическият отдел в него, ръководен от мене, не можеше да не отразява общото настроение на негодувание и гняв спрямо едно управление, което в обществото наричаха „черкезко“! Още в първия брой на списанието, в уводната статия „Министерството“, правителството беше окачествено като една опасност за страната. (Това беше министерството на Тодор Иванчов, съставено от последния след оставката на Греков. При това министерство се разюздаха всички партизански страсти и своеволия, каквито страната преживя при управлението на Радославова във време на регентството.) „С риск, казва се в тая статия, да бъдем обвинени в противоречие с началото, към което сме решили да се придържаме – да разглеждаме политическите събития у нас обективно и с хладнокръвие, ние казваме рязко думата си за днешното министерство, защото считаме, че то е позорът на България, защото неговото по-нататъшно съществувание, при опасностите, които преживява страната, може окончателно да компрометира нейното бъдеще.“ Повечето от политическите статии, на които се даваше уводно място, политическите прегледи, бяха писани от мене. Някои от тия статии са поместени в книгата ми „Нашите задачи“.
,Летописи“ остави едно име в нашия периодичен печат главно с литературния си отдел, ръководен от Величкова. Той заемаше повече от половината от съдържанието на списанието. В него участваха Вазов, Михалаки Георгиев, Марко Балабанов, Н. Начов, А. Страшимиров, Ц. Церковски и много от начинаещите тогава писатели и поети – Д. Бояджиев (Д. Ивков), Стоян Попов, Роза Попова, Кирил Христов, Рачо Стоянов, Н. Д. Йорданов, Т. Траянов, Елин Пелин, Карима, Ил. Венов, Вел. Йорданов, Д. Йоцов и др. Участието на Вазова със стихове, разкази, пътешествени описания, след раздялата му с Величкова по един политически въпрос, беше продължение на неразделното другарство на литературното поле между двамата писатели. Михалаки Георгиев даде едни от най-хубавите си хуморески: „Така се лъже човек“, „Една среща с дяда Гйока“; Марко Балабанов ни изпрати от Атина, дето беше наш дипломатически представител, ценни исторически очерки и спомени като: „Годявката на Раковски“, „При Мацини“, „Една оригинална реформа в Турция преди 31 години“ и др. Тия статии на стария труженик, написани с чудесен цветист език и съдържащи непознати дотогава сведения за исторически събития и личности, остават едни ценни материали в затворените отдавна страници на „Летописи“.
Величков, който след завръщането си от изгнание, беше се отдал повече на политическа дейност, в „Летописи“ се повърна към литературната дейност и даде в това списание някои от най-хубавите си работи в проза и стихове. В първата годишнина на „Летописи“ бяха поместени неговите спомени „В тъмница“. Тия спомени, писани постепенно като материали за литературния отдел на списанието във всеки брой, бяха издадени отпосле в отделна книга, която е един бисер в нашата литература. Не зная дали ако не беше нуждата от материал за литературния отдел на „Летописи“, който Величков трябваше да готви за всяка книжка, тия спомени щяха да бъдат написани в тоя вид. Дължим ги на „Летописи“. На това списание дължим и други от най-хубавите работи на Величкова. В него, все от нужда на материал за литературния му отдел, Величков написа чудесните скици за образите на някои от двигателите на Априлското въстание – Волов, Бенковски, Бобеков, Петлешков, Каблешков. В него той написа голяма част от поезията си.
Издания от сп. „Летописи“
Но онова, което е особено характерно за работата на Величкова в „Летописи“ и същевременно определя значението на списанието в нашия периодичен литературен печат, са неговите отзиви за произведенията на нашите млади писатели. Никой наш критик на изящната литература не се е отнасял с такава нежна грижа за насърчение на всичко хубаво в нея. Той следеше с жив интерес появата на всеки нов литературен труд, поезия, разказ, и с радост отбелязваше онова в тях, което издава истински талант. Той ликуваше, когато в ръцете му попадаше талантливо произведение, особено от млад, начинаещ писател и поет. Тогава бележките му в „Летописи“ за такова произведение взимаха тон на тържество за някакво радостно събитие. Това любвеобилно отнасяне към трудовете на младите поети и писатели, възторжено, когато те свидетелстваха за истинско дарование, снизходително, когато бяха слаби, но все пак издаваха някакво дарование, привлече към Величкова като към благ и покровителствен съдник много от знайните и незнайни млади литературни труженици, които го отрупваха с издадени и неиздадени свои работи. Величков четеше с жадност тия творби, все с желание да намери в тях признаци на дарования, и когато откриваше такива признаци, им посветяваше критическите си бележки в списанието. Много от тия трудове, изпратени му в ръкопис, той помести в „Летописи“, като ги заглаждаше и поправяше.
Не мога да забравя ликуването, с което един ден той ме посрещна, когато беше получил от непознатия нам и неизвестен още Рачо Стоянов ръкописа му „Човекът“. Величков беше чел няколко пъти тоя ръкопис и го държеше в ръцете си като една скъпоценност за „Летописи“. Тая наистина чудна легенда, първа работа на начинаещия млад писател, беше поместена в книжката от януари 1905 год. под псевдонима Рафаил Миленков.
След завършването на първата годишнина „Летописи“ промени плана си и стана месечно списание. Политическата хроника за текущите събития се изостави. Уводното място, дадено през първата му година на политическите статии, се зае от стихотворения, каквито се поместваха начело на всяка книжка. По-голямата част от съдържанието на книжките се заемваше от литературни работи. Политико-обществените въпроси се разглеждаха в отделни студии и статии. В тоя вид списанието продължава да излиза до края на петата си годишнина – 1905, когато спря.
Издателят Д. Голов обяви спирането на списанието със следното съобщение: „След един период от пет години аз спирам издаването на сп. „Летописи“. Не желая да се оплаквам тук от никого, загдето се виждам заставен да се сбогувам с една работа, която захванах с ентусиазъм, на която с усърдие съм бил отдаден през цялото време на нейното траене. Ще кажа само едно: у нас всички претендират за хубава работа, а отплащат лошо…“.
Това съобщение говори за условията, при които в онова време са съществували литературните предприятия. Даже при усърдието и търговското умение на един издател като Голов, който при това сам обикаляше из провинцията да събира абонати, едно хубаво списание, каквото беше „Летописи“, с участието на най-видните тогава стари и млади наши писатели, не можа да протрае повече от пет години.
Но трябва да добавя, че не само трудът на издателя оставаше невъзнаграден. Невъзнаграден беше и трудът на сътрудниците. Освен скромния хонорар от сто и двадесет лева месечно на двама ни с Величкова, никой от многобройните ни сътрудници не получаваше хонорар. Те и не диреха такъв. Повечето от тях се отзоваха безвъзмездно на поканата ни да сътрудничат, а други, от по-младите, сами ни предлагаха работите си безкористно. Ние им се отплатихме със следната публична благодарност:
„При тежките условия, с които е свързано у нас всяко литературно предприятие, за нас беше една скъпоценна морална подкрепа готовността, с която се отзоваха на поканата ни известни вече труженици в литературата ни и други, които победоносно си завоюват място в нея със своите млади и силни таланти. Чувството, че сме се намирали в единение на мисли и чувства с тях, е било за нас най-голямата награда, с която ни е дарявало предприятието ни, при съзнанието, че добросъвестно сме се старали с него да бъдем полезни на българската публика. Няма нужда да казваме, че са ни давали безвъзмездно своето съдействие. Ако то би било дори свързано за тях с въпрос на интереси, което е справедливо, защото всеки труд трябва да се плаща, то би имало за нас не по-малка морална цена. Ние не можем да им се изплатим, освен като им изкажем публично безкрайното задължение, което ще ни свързва винаги с тях“.
Между имената на нашите сътрудници, които изброих по-горе, липсва името на Стоян Михайловски. Защо Михайловски не взе никакво участие в „Летописи“? Не бяхме ли го поканили, или той не се отзова на поканата ни? Той участва, даже без покана, в нашето пазарджишко списание „Лъча“. Защо остана чужд на „Летописи“? Не бих тук повдигал тоя на вид без значение въпрос, ако обяснението му се не намира, може би, в едно характерно за отношенията между нашите писатели обстоятелство, което искам да отбележа. В онова време около списанието „Мисъл“ се подвизаваше писателският кръжок от Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров и д-р Кръстев. Той се отнасяше отрицателно, дори явно неприязнено към някои от старите писатели, особено към Вазова и Величкова. Това настроение у Пенчо Славейкова към Вазова и Величкова, което той прояви и в стихотворната сатира „Островът на блажените“, се дължи на болезнения темперамент на поета. Може би и на интимното желание да се повалят старите кумири в литературата ни. У д-р Кръстева то има друг произход, особено що се касае до отношението му към Величкова. Когато Величков стана министър на просвещението през 1895 г., д-р Кръстев широко използваше познанството си с него с ходатайства за премествания и назначения на учители. Бях лично свидетел на една сцена, която тури край на тия досадни за Величков ходатайства. Величков избухна при явяването на Кръстева с нови такива ходатайства и възбудено му извика: „Стига бе, Кръстев, аз ли съм министър, или ти“. След тая сцена Величков навлече омразата против себе си на Кръстева. Като професор по литература в университета по-късно той даже не го споменаваше в лекциите си като писател.
Михайловски, който обикновено бягаше от кръжоци, литературни и политически, беше попаднал под влиянието на кръжока около „Мисъл“ във времето, когато започна да излиза „Летописи“. Той беше ласкан и признаван единствен между „старите“ и това галеше самолюбието му. Считаха го тогава принадлежащ към тоя кръжок, какъвто за кратко време, може би, беше. С тия връзки той не можеше да не остане чужд на „Летописи“.
Издания от сп. „Летописи“
Ще добавя тук едно свое впечатление за отношенията въобще на Михайловски с Вазова и Величкова. Бил съм в своята публицистична дейност често свидетел на срещите и приятелските общувания между Вазова и Величкова. Никога не помня да съм видял в тяхната компания Михайловски. Това на някаква неприязън ли трябва да се отдаде? Или се дължи на някак си саможивия характер на Михайловски? Аз оставам с впечатлението, че Михайловски недолюбваше Вазова и Величкова. А и те като че ли не особено обичаха Михайловски. Величков, който се беше учил с Михайловски в Цариградския френски лицей, разказваше, че чекмеджето на ученическия стол на Михайловски било пълно с изрезки от мисли и изречения на чужди автори. Искаше ли Величков да каже, че Михайловски си е служил в своите съчинения с чужди идеи и мисли? Не вярвам, защото въпреки многото цитати, с които Михайловски изпъстряше своите произведения и речи, оригиналността му биеше така в очи, че не може да се отрече.
За мене лично, който ценях и уважавах Михайловски за смелостта му в бичуване ниските прояви в нашия обществен живот и за сочния и жилав език на произведенията му, отчуждеността на тоя мастит наш писател от „Летописи“ беше една значителна липса.
Бележки:
1. Става дума за книжна поредица.