Триумфът и трагедията на безкнижната цивилизация

In memoriam: Рей Бредбъри (1920–2012)

Алберт Бенбасат

­

http://serendipitystrange.blogspot.com/2010/08/blog-post.html

pause

          През 60-те–80-те години на миналия век Рей Бредбъри стана един от кумирите на младите поколения в соцстраните. Какво щастие за нас бе, че един модерен американски автор ни бе разрешен за четене. Първото му произведение, с което се запознахме през 1966 г., се казваше „451° по Фарехайт“. Тогава понятието „антиутопия“ го нямаше в литературното ни стопанство, може би защото е било свързвано с анатемосвания Джордж Оруел и неговия роман „1984“. За творбите на Бредбъри се употребяваше по-мекото определение „научна фантастика“, въпреки че там не гъмжи от космически кораби, роботи и извънземни, които се трепят като в гангстерските романи. Нямаше съмнение, че фантастиката у Бредбъри служи за параван, зад който се крият съвременни обществено-политически и битийни проблеми, а тяхното проектиране в далечното бъдеще ги правеше идеологически „безопасни“. Възприемахме тази фантастика “с човешко лице” като откровение свише, като лек срещу собствената ни духовна и физическа изолация. (Впрочем това се отнасяше и за други американски фантасти, до които ни допуснаха по-късно.)

          Антиутопията „451° по Фаренхайт“ се явява през 1953 г., точно петилетка след антиутопията „1984“ на Джордж Оруел. И тук в заглавието има игра с числата – посоченото у Бредбъри означава температурата, при която гори хартията. Героят Гай Монтег работи като пожарникар, само че вместо да гаси пожари, той ги разпалва. Монтег и колегите му изгарят книги, за да опазят гражданите от вредното им въздействие и така да заякчат темелите на общественото здраве. А те се градят върху масовата култура – стените на домовете са облицовани от телевизионни екрани, по които тече безкрайно риалити шоу a la „Биг брадър“; същата опера звучи и по радиото, а печатните издания са сведени до картинни историйки, или т.нар. комикси. Нарушителите на закона, дръзнали да скрият книга, камо ли цяла библиотека, се наказват с изгаряне – не само на забранените четива, но и на домовете им, а понякога и на техните обитатели.

          Антиутопията на Оруел се забранява в соцлагера заради жестокото изобличение на тоталитарния режим, основан на пълния контрол над съзнанието, включително книгата и печата. Героят в „1984“ също брани от вредители – той прочиства информацията в медиите, заменяйки неудобните факти с измислени удобни. Диалогът между двете творби изглежда днес очевиден, ала е така, защото вече ги познаваме. Но през 60-те години за червената партокрация „451° по Фаренхайт“ е на обратната – „нашата“! – страна на барикадата. Защото описва общество, което е тотално подчинено на масовата култура. Нея пък соцестетиката отрича лесно като част от империалистическата идеологическа пропаганда; нарича я „упадъчна“, даже „вражеска“ и как ли не още. Така, в „отсъствието“ на Оруел, Бредбъри можеше да ни свърши добра работа. Нищо, че каузата и на двамата в много отношения се покрива.

­

http://wwwbillblog.blogspot.com/2012/06/rip-ray-bradbury.html

Рей Бредбъри

(1920-2012)

­

          Обществото, в което живеят героите на американеца Бредбъри, е пак американското, ала преместено във времето: от средата на ХХ в. (когато е писана книгата) някъде в ХХІ в. (когато се развива действието). Удивителното тук е, че романът улучва десятката що се отнася до вярното предсказване на технологичното развитие и военната мощ на САЩ, както и до пълното тържество на зрелищността над сериозната култура, на консуматора на забавления над ценителя на духовните стойности. Бредбъри успява да предвиди унификацията на потребителя в постиндустриалното общество, усредняването му, от което до пълната бездуховност има само една крачка.

          В „451° по Фаренхайт“ крачката е направена. „Философията“ на развлекателността блестящо е защитена от злодея циник капитан Бити, командирът на пожарникарите-подпалвачи. Той я извежда от инвазията на техническия прогрес, който постепенно освобождава индивида от ежедневните тегоби на физическите и умствените усилия и му оставя много повече свободно време за забавления. Друго не му е нужно, за да се чувства щастлив, още повече, че шоуто може да му бъде доставено у дома от екрана. В този безметежен свят на задоволено зомбирано щастие еднаквостта замества свободата. А написаното в книгите посява семето на съмнението. Значи не трябва да се чете. Книгите полека редуцират обема си, опростяват съдържанието си. Класиците се свеждат до резюмета, а сетне до резюмета на резюметата (Боже,  кога е писано това!)… Докато се стигне до постулата, че книгата е изначално вредна, а който чете книги е престъпник. „Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти“ – казва капитан Бити. И добавя: „Изгори я! Извади патроните. Сломи желанието на човека да мисли!“

          Две сцени с участието на огъня рамкират повествованието – веднъж като унищожителна стихия, веднъж – като животоспасяващо благо. В първата след получения донос Монтег трябва да извърши аутодафе над библиотеката на една стара жена. Тя обаче е направила своя избор –  да умре заедно с любимите си книги, и сама драсва клечката. От този момент у героя настъпва промяна. Преди пожара, уж несъзнателно, той е нарушил Закона – откраднал е книга от библиотеката й. По-късно ще се окаже, че е взел… Библията. И ще последват смъртно рисковани опити за спасяване както на вечната Книга, така и на душите – собствената и на околните. Между тях се редуват срещи с различни хора, всяка от които, подобно на концентричен кръг в спокойна вода, разширява полезрението на Монтег. Дисциплинираният немислещ робот полека проглежда за абсурдите на обкръжаващото го, започват да го измъчват въпроси за смисъла на живота и ролята на книгата в него.

­

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/f/f6/1984.png

Джордж Оруел

(1903-1950)

­

          Да, привидно всичко е предизвикано от самоубийствения акт на старицата. Но според художествената логика на Бредбъри Монтег не е рожба само на слепия случай, а е от хората, способни да запазят разума и чувствителността си. Ще се изясни, че преди Библията той е успял да открадне още книги, че постепенно е укрил малка библиотека. Пожарникарят започва да чете, но за значението на написаното не е подготвен. За да го разбере, ще му помогнат други оцелели от бедствието на безкнижието: живеещата в съседство 17-годишна Кларис, притежаваща сетива за простите природни неща; мъдрият стар професор по литература, обрекъл се на усамотение… И в крайна сметка, помага му едно странно „племе“ – на хората книги. Това са избягалите от риалити шоуто отшелници, които имат за едничка цел запаметяването на текстове. „Ние сме само кориците на книги и нищо повече“ – казва един от тях. И още: „Всичко, което искаме, е да запазим непокътнати и в безопасност познанията, от които смятаме, че ще имаме нужда.“

          Монтег също се превръща в „човек книга“. Обявен за престъпник-читател по донос от собствената му жена, той по чудо се спасява от убийственото преследване. Но това не е краят. Във втория план на романа светът на еднаквостта и риалити шоуто е заплашен от война. Това е до болка познатият сценарий – да се търси „врагът“ и се държи в постоянен страх зомбираният човек. И в един момент вторият план става първи. Войната започва и свършва светкавично. Просто бомбите са хвърлени. Дали загива цивилизацията на безкнижността не става ясно. Обаче „племето“ на хората книги оцелява. Така Бредбъри затваря рамката на повествованието – както казахме, с помощта на огъня. Този път той не опожарява, а сгрява и помага на спасените да си приготвят храна преди дългия път, който ги очаква.

          Рей Бредбъри живя дълго и достойно, ала тия дни пое своя път към вечността. Покрай всичко написано, което ни завеща, има една мъдрост, отнасяща се до модното напоследък пророкуване, че хартиената книга е на път да изчезне. Ето я: „Няма бъдеще за е-книгите, защото това не са книги. Е-книгите миришат на изгорено гориво.“ [1]

          И въпреки това приживе писателят даде съгласието си „451º по Фаренхайт“ да излезе на пазара в дигитален формат…

­

Бележки:

1. Ray Bradbury Quotes: Wisdom From ‘Fahrenheit 451’ Author. //Huffpost Books. 06.06.2012.

­

Забел.: Настоящата версия на текста се публикува за първи път в e-Scriptum.

­

Публикувано в Литературознание, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.