Читалищни протоколи от ХІХ век
Документите с делово съдържание не са типичен представител в изследователските традиции на етнолози, фолклористи, културни антрополози – въпреки че писмените извори по принцип и с нарастващо внимание биват привличани като обект на аналитичен прочит. Изключения съществуват, не бива да се пренебрегват някои исторически и литературно-исторически разработки, които по-последователно и в голяма степен изчерпващо работят с тази материя. Имам предвид документацията, свързана с учредяването и функционирането на наложили се или утвърждаващи се през XIX век обществени учреждения – църква, община, училище, читалище. Поради основното ѝ предназначение тази книжнина има делово съдържание, документите отразяват финансови отношения, узаконяват важни решения; отбелязват събития с обществена значимост и нерядко придобиват характера на своеобразни летописни дневници на съответната институция в определен исторически отрязък. Прочетени в антропологична перспектива, текстовете, следвайки непосредствените си задачи, предоставят ценна допълнителна информация, провокират изследователските възможности. В тях се разкриват отделни фрагменти от социокултурната специфика на градското всекидневие, всъщност и от цялостния колорит на епохата с нейните представители, станали емблема на просветителски устрем, на духовен подем.
Върху материал от документалната книжнина, свързана с културата на град Свищов през XIX век, и най-вече с образователното дело, ще се опитам да покажа по-общия контекст, отразен в писмената реч на деловодителите. Някои техни текстове вече са били обект на изследване. „Всеобщий Кондик Славяноболгарскаго училища Божественаго преображения” (1814-1870) [1] и „Протоколна книга на свищовското читалище (1869-1875)” [2] са представени в сп. „Училищен преглед” от 1904 г. с извадки и кратки бележки без автор (Учил. преглед 1904). В обширни статии за основаването и дейността на свищовското читалище до Освобождението Бончо Чемширов и Христо Джамбазки се позовават на „Всеобщий Кондик…”, но не цитират протоколната книга на читалищните настоятели, нито сведенията от „Училищен преглед”, макар от изложенията им да личи, че са ползвали протоколи на читалището (Чемширов 1931: 42-109; Джамбазки 1958: 1-53). Иван Гунев в изследването си за Емануил Васкидович се опира на посочените документи и коментарите върху тях (Гунев 1988). Редица данни от тази изворова база включва и интерпретира Юлия Николова в своя панорамен културологичен поглед към Свищов през XIX век (Николова 2006).
Ще огранича своите наблюдения и размисли върху Протоколната книга на свищовското читалище и неговия Устав от 1869 г. [3] – документи, обвързани в общ културно-исторически контекст, отразили развитието на учебното дело и културните институции редом с израстването на градската интелигенция. Налага се уточнението, че става въпрос за по-късен вариант на устав, изработен по време на възобновяването на читалищната дейност след един период на затихване и упадък (1861-1865). [4] Първият нормативен документ на читалището носи името „№ 1-й – Закони Народнаго Българскаго читалища” (Сто години 1958: 439–441) и е съставен през годината на неговото създаване, 1856. От същата година датира и читалищният „Учредителен протокол”. [5]
В съпоставителен план се позовавам и на един по-слабо известен (непълен) „Протоколник” на свищовската градска община за 1878 г., състоящ се от шест протокола. [6]
Документите отразяват редица въпроси на организацията и управлението, засягащи учебното и читалищното дело – две сфери, органично свързани в културната история на града. Запазвайки духа на първия нормативен документ (1856), уставът на читалището от 1869 г. очертава главните цели така: „Да доставя на читающата публика средства за прочитание, да подпомага българската книжнина, да улеснява сиромашките ученици, и въобще да разпространява образованието помежду народа” (Чл. 1). Уставът е една премислена концепция за състава (състоящ се от „основателни” и „редовни” членове, вж. Чл. 3-4), управлението (Чл. 8-14), сферите на дейност и поддържането (чрез членски внос, „волни подаръци”, спомоществования, вж. Чл. 5-6) на институцията. В тази сбита програма се откроява изграждаща се управленска култура. Обръща се внимание на документацията – предвиждат се три книги, водени от настоятелството – кодекс за имотите, „каса” за отбелязване на приходи и разходи, книга за решенията (протоколна книга) (Чл.15). Определя се периодичността на редовните заседания, допускат се и извънредни. Фиксиран е мандат от една година, дават се правила за избори, оставки, смяна на отделни членове. Отделна глава е посветена на „употреблението” на доходите – акцентът е върху създаването на фонд от книги и списания – библиотека, която да съдържа „по-известните народни и Европейски Журнали” и „всякакви учебни и забавни книги на иностранни язици”; наред с това се предвиждат средства за отпечатване на „някои общеполезни книги” и за даряване на „учебни някои книжки” за „някои училища в отечеството ни” (Чл. 24-28).
Дали целите са постигнати и правилата спазени, ще открием в „Протоколната книга на Свищовското читалище”, водена през годините 1869-1875. Благодарение на наличните протоколи [7] с известна последователност може да се проследи разгръщането на разнообразни просветно-културни дейности – книгонабавяне и библиотечна работа, участие в изграждането на училищното образование, взаимодействие с други институции и сдружения, стимулиране и осъществяване на културни инициативи.
Значителна по обем и разнопосочна е дейността на читалището, отразена в разглежданите протоколи. На първо място се забелязва сериозна активност по набавяне и обслужване с книжнина. Създава се читалищна библиотека, за която се изисква постоянна грижа по комплектуване с книги, вестници и списания, по организация и управление на библиотечната дейност. Назначава се библиотекар, извършва се каталожна работа (списък на библиотечните книги и подреждане; определяне вида на литературата – учебна, „забавна”, на български и „иностранни” езици, „научни съчинения на видни писатели, които да служат като ръководства на учителите по разните предмети”). Определят се задълженията на библиотекаря и редът, по който ще се дават книги за прочит:
„1-во… сичките книги в библиотеката читалищна, равно ветхите вестници ще се държат под ключ, и ключът ще бъде под разположението на учителя Янка Мустаков.
2-ро. Секой, който пожелае да чете някоя от тези книги или от ветхите вестници ще ся отнася до Г-на Янка Мустаков, – на случай чи дирнийт отсъствува, пожелателят ще оставя на читалищният слуга, като обича, забележка за книгата или за броят на вестника, който желае да чете, и Янко Мустаков, при дохожданието си в читалището, ще извади искаемата книга на любителят, който ще я чете в читалището, а не вън от него.
3-то. Отвън читалищното здание не е дозволено да ся изнасят книги и вестници, освен за някои особени случки, които библиотекарът уважи, и затова ще станат особени разпореждания от настоятелството” (15 март 1870).
Читалищните дейци се грижат за разпространението на книги, списания и вестници, съдействат със средства за отпечатването на редица издания. Протоколирани са решения за отпечатването на устава, на „Нова мода буквар” от Янко Мустаков („туй полезно за нашите училища дело”) [8], на брошури, беседи [9], похвални листове. [10] Читалището се задължава да набавя на градските училища „всичките потребни учебници” (28.08.1872 г.), да снабдява с учебни помагала околни селища. В различни периоди свищовското читалище е „настоятел” и съответно разпространител, на вестниците „Право”, „Македония”, „Век”, „Шутош”, на списанията „Ступан”, „Училище” и др.
Свързани с основните цели на читалището към ограмотяване и образоване е постоянната грижа за откриване и поддържане на училища [11], за издирване на учители (включително за нуждите на свищовските села), а също – издигане на делегати за важни събития, каквото например е годишното събрание на Българското книжовно дружество в Браила (протокол от 1871 г.). Във всички изброени сфери се откроява ролята на тази просветна институция като благодетел и активен спомоществовател. Помощите са не само в материалното изражение на книги, списания, вестници, а и като издръжка за бедни ученици, подпомагане за продължаване на образованието в чужбина, – но при определени условия (проверка на социалното положение на бедните; задължаване на получилите помощ да работят като учители в родните си места; отпускане на заем с лихва). Тези практики са израз не само на християнско милосърдие, в тях икономическият прагматизъм, изградил у свищовци добри „бизнес умения”, е очевиден.
Известна е широката дейност на читалището по популяризиране на култура – тук съществени са връзките с други учредяващи се или вече създадени сдружения и институции. Читалищното настоятелство приема устава на театралното дружество (02.12.1870 г.), предоставя читалищния салон за театрални представления, като поема разноските, но заявява, че се разпорежда с приходите; всяка пиеса е одобрявана от настоятелите (18.01.1870 г.). Отпускат се награди на отличилия се в театралните представления учител Петър Дечов (триста гроша и „писмо от настоятелството”) и на „Николча Сопотненеца музикантина” (200 гроша) (29.03.1870 г.). От същата дата е любопитното сведение за изготвяне на театралната „бина” (завеса). [12] Изброяват се 27 актьори (граждани и ученици от ІV клас) и представления [13] за „сезона” 1870 г. (1-21 февруари).
Читалището следи „вървежът на работите за съставянето на женското дружество” и се наема да състави устава му (18.01.1870 г.). [14] Поддържа активни връзки с Цариградското читалище, на което помага с материали (натоварва двама души да подготвят искана от Цариград статистика за брой училища в Свищов и околности, учебни програми, ученици; за женски дружества) (23.08.1870 г.) и пари според възможностите си. През 1871 г. се взема решение да бъде пуснат лист за събиране на волни помощи за македонското дружество в Цариград. А на певческото дружество се предоставя читалищният салон за няколко „представления”, като приходът е справедливо поделен между общината и читалището (27.12.1871 г.).
Наред с активността, насочена навън, към свищовската общественост и местните институции, читалищните дейци се стремят към развитие на собственото звено. Решението да се открие клон на читалището още през 1870 г. показва, че дейността реално се разширява. [15] Но недостигът на средства за поддържането на втора сграда предизвиква след две години обсъждане дали „да се унищожи читалищния клон” с цел икономии (29.06.1872 г.). Спестените разноски за слуга, наем, консумативи – почти 3700 гроша – биха покрили поправката на килиите в църквата „Св. Илия”, които да се използват за читалищен салон. Налагат се ограничения и в главното седалище – да не се плаща на слуги и кирия на къщата, а икономисаните средства да се насочат към поддръжка на училища по селата и подпомагане на бедни ученици (06.08.1872 г.). Заедно с материалните грижи около развитието на читалищното дело се премислят и някои поправки в устава, които са показател за демократизация на управлението – при гласуване да отпадне удвояването на председателския глас, а заседанията да са свободни и явни за всеки член на читалището (не само за настоятелите) (06.06.1870 г.).
Протоколите отразяват безспорни постижения, но разкриват и немалко трудности, несполуки, свързани с обективни условия или личностни особености. Проблемите започват още с избора на помещение, тъй като в тази „особна къща” трябва да има „две отделения” – читалня и стая за разговори и беседи. Временното решение за настаняване в Преображенското училище налага търсене на други възможности (предоставяне на къща от свищовския гражданин Тодораки Алтонович – без резултат, помощ от свищовлии в Букурещ (1869 г.). Съществуват и проблеми с неделните училища. За тях се споменава още през 1869 г. [16] Идеята е те да имат „два курса – в единия ще бъдат тия, които не знаят да четат и пишат, а в другия – грамотните. Първите ще изучават четмо, писмо и 4-тях аритметически действия, а вторите – землеописание, особно европейска Турция” (24.01.1871 г.). Много скоро обаче се търсят причини за неуспеха на това начинание. [17] Допуска се помощ от по-големите ученици за неделните уроци, защото „всяко пропущане докарва вреда и непостигане целите на читалището” (04.10.1870 г.). Полезната инициатива през 1872 г. да се отворят неделни училища за чираци и калфи (място – долномахленското училище, даскал – В. Абаджиев) с благоволение и евентуална помощ от черковната община е последвана от уволнението на учителя на 1 юни 1873 г. Редица други затруднения са свързани с недостига на средства или с усложнения от субективен характер. [18] Интересен откъс описва щетите от пожар (1870 г.), опустошил няколко търговски складове на „скелята”. Бедствието предизвиква непредвидена пауза в провеждането на заседания: „По причина на пожарът, който избухна на 6-настоящаго Мца в скелята на градът ни, и понеже почти сичките членове от настоятелството имаха имуществата и магазиите си долу, по причина на тяхното залисвание, и да наредят някои свои частни работи, не бяха във време да държат досега заседание” (28.06.1870 г.). Това изречение дава информация за доброто имуществено положение на настоятелите, отразява стила на писменото изразяване, близко до разговорното общуване („залисвание”, „да наредят някои свои частни работи”, „не бяха във време”); показва начини за графично означаване („6-настоящаго Мца”). А през 1872 г. състоянието на читалището като цяло се оценява критично: „… защо в читалищните работи има назадък? Защо и членовете са охладнели към читалището?” (23.01.1872 г.).
Тук ще дам пример как откъси от различни протоколи сглобяват любопитен разказ за един епизод от историята на читалището. Става въпрос за доброто намерение от август 1872 г. (според целите да се подпомага учебното дело в околни села) да се отпусне помощ от 2000 гроша за откриване на две училища в селата Петокладенци и Козловец. Техни свещеници и други селски първенци били извикани в Свищов, за да се скрепи споразумението. От Козловец се отзовават, приемат „на драго сърце” жеста; определя се учител със заплата, храна, средства за огрев и осветление; назначават се пратеници да огледат на място помещението за училище и „да вземат потребния контракт”. От Петокладенци не се явява никой, но все пак през септември става ясно, че и там настоятелството отваря училище. На 3 май 1873 г. „по нагодуванията на селяните” от Козловец настоятелството уважава искането им за уволнение на учителя. По аналогичен начин на 22 септември 1874 г. се взема решение да бъде извикан учителят от с. Петокладенци, „за да му се разгледа разпрата със селяните от казаното село.” Очевидна е ролята на арбитър, която се налага да изпълнява читалищното ръководство. То решително поема отговорността да примирява или отсъжда, да се намесва пряко в управлението на училищните дела. [19] Това е активност, която му е присъща и забележима в редица други случаи на недоразумения, обиди, искания за уволнения. [20] Тук прозират и модели от социо-нормативната култура – съобразени с традициите, но и такива, изразяващи прием на по-модерно поведение. Например изискванията за позволено присъствие и примерно поведение в читалището [21]; за подобаващо отношение към обществената собственост, в случая това са книгата и вестникът (да се пазят, да се държат в ред). [22]
История на определена инициатива с продължение може да се проследи, сравнявайки два протокола на читалището с протокол на общината от различни периоди, но със сходно съдържание. Става въпрос за възникналото още през 1869 г. предложение към общината да създаде в училището „един малък физико-математически кабинет, който да служи за нагледно пояснение на физическите предания в училището, с който кабинет ще се ползва читалището в неделните си беседи”, а писарят да състави „разпис” на нужните на първо време „инструменти” (16.11.1869 г.). За това се напомня и в протокол от 15 февруари 1870 г. Свързвам тези данни с протокол № 1 на общината от 15 октомври 1878 г. [23], отразил среща в Пловдив на М. Белчев с министъра на просвещението Марин Дринов, който „между другите предложил, че ако свищовците желаят да имат училището си „Реалка”, нека изявят нему това си желание, като казал, че Правителството е разположено да даде една година помощ от Гр. 30 000 за поддържание на физическия кабинет и химический лабораториум и прочие”. След което общинарите разискват как съвместно с подкрепата на гражданството да осигуряват средства за поддържане на „това толкова полезно заведение”. Вероятно биха се намерили и други документи, които да осветлят междинната част на тази история.
В качеството ѝ на писмен извор за културата на българина деловата книжнина от XIX век има безспорно значение. Вярно е, че в редица летописни и протоколни книги натежава информацията с организационно-управленско, финансово или стопанско съдържание, но това е само първото впечатление. Проучвани в антропологична перспектива, тези документи отразяват развиваща се култура на деловите отношения, и наред с основното си предназначение открояват редица други измерения на тази култура, очертават профила на нейните носители. Деловите отношения между учители, духовници, общинари, културни дейци, граждани и селяни се проектират върху територията на селището, отразяват неговата структура и организация в определен период от време. Можем да проследим мрежата от социални взаимодействия, зависими от нрави, обичаи, социокултурни норми, формирани и по силата на семейния статус, образованието, занятието на социалните актьори. Като част от светогледа на градския жител се откроява неговата активна позиция по отношение на обществените институции, към чиято роля той – като пряк участник в изграждането и управлението им – предявява определени изисквания.
Стилистиката на деловодителите предоставя поле за етнолингвистично изследване със самостоятелно значение. Тяхното протоколно-летописно повествуване ги показва не само като администратори, но и като разказвачи, които вкарват в изложението грижите и интригите на делника. Простодушно описват, тълкуват и съпреживяват житейските проблеми на общността. Словото им създава особен тип културни текстове, изградени чрез характерни езикови и наративни практики, наситени с присъщите на епохата етнокултурни реалии. Откроява се специфично взаимодействие между речта на всекидневието, присъстваща във всички обществени сфери по онова време, и формиращия се делово-административен стил на говорене и писане в професионалната сфера. Това е все още неизчерпаното, провокативно и плодотворно изследователско поле, засягащо отношенията между устност и писменост, на територията на което езиковеди, фолклористи, етнолози и литературоведи могат да осъществят своя специализиран и същевременно отворен към научен диалог прочит.
Бележки:
1. Съхранява се в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” (НБКМ), Български исторически архив (БИА), II A 7750.
2. Протоколната книга на Свищовското Читалище състояща се от 80 листа писани и 54 неписани сичко 137 листа. Почева от 1869 юния 1-го до 1875 марта 13. – НБКМ, БИА, II А 7751.
3. Устав на Българското читалище в Свищов. Русе, 1869. (Посетен: 19.10.2015 г.).
4. За този период вж. повече в: Джамбазки 1958: 28-32. Споменава се и от Чемширов 1931: с. 49.
5. Учредителният протокол е вписан във: Всеобщий Кондик Славяноболгарскаго училища Божественаго преображения” (1814-1870), срв. тук бел. № 1. Текстът на протокола вж. в: Сто години 1958: 437–439.
6. Протоколник. Състоящ се от 13 стр. писани и от 107 стр. неписани, сичко 120 стр. начева от 1878 го: октомврiа 15 до 1878 Nоемврia 18. Свищов на 25и мая 1880. – НБКМ, БИА, IIА 7760.
7. Ръкописът е четлив, личи сериозно отношение към водената документация. При изписването на датите имената на месеците септември-декември се отбелязват с цифри (7-10), отговарящи на старите им латински названия (септември е седми месец, декември е десети – според най-стария римски календар, в който броят на месеците е десет и първият месец е март). В протоколната тетрадка се вижда ясно, че от 12.11.1873 г. протоколите се подпечатват с новоизработен печат. Той е различен от първия, направен при основаването на читалището през 1856 г., и от следващия през 1869 г., описани от Джамбазки 1958: 14, 33. За първия печат вж. също Чемширов 1931: 79; Ганчев 1996: 219. Печатът от 1873 г. Джамбазки представя по Ганчев и цитира бележка от редакторите на сборника Сто години 1958, която гласи, че не са открили „този печат или отпечатъци от него върху читалищни книги и документи” – вж. Джамбазки 1958: 49, бел. 2. Подобно твърдение и фактът, че не се цитира Протоколната книга на читалището, озадачават. Вероятно споменатите автори са имали на разположение друг документален източник.
8. Букварът е издаден, читалището го продава, възлагайки на Д. Манчов „да разправи букваря на Я. Мустакова без никакъв отстъп и разноски по 60 пари”. Д. Манчов се задължава да дарява от своите издадени книги по един екземпляр за читалищната библиотека, а от своя страна читалището щяло да съдейства за разпространението на неговите книги в свищовските и околните училища (28.08.1872 г.).
9. Уведомяват се лекторите да задържат „казаните си беседи в течението на един месец от казванието, като ги препишат, да ги доставят в читалището. Защото читалището в свършанието на годината ще търси средства да бъдат сгодните беседи напечатани” (16.11.1869 г.). За лектори и беседи вж. Мирийски 1958.
10. През 1872 г. настоятелството решава да се отпечатат 1000 похвални листове за учениците – 500 със златни букви за първа награда и 500 с мастило за втора награда (заседание от 22 юни). Раздаването на награди е редовна практика – през 1870 г., въпреки щетите от пожара, избухнал „на скелята” на 6 юни и опустошил редица свищовски „магазии”, поради който общината не могла да отпусне очакваните награди, читалището раздало на по-силните ученици 124 книги на стойност 640 гроша, а тези от първо и второ отделение получили „чистописание”.
11. В заседание от 27 юни 1871 г. се възлага „мисия” на двама учители, които „да разгледат състоянието на селските училища, да съветуват и насърдчат селените за гуждането им в по-добър ред и да дадат изложение на мисията си на читалищното настоятелство”.
12. [Читалищното настоятелство С.П.] „с усърдие пристъпи с устрояването на съща театрална бина, за разпорежданието и украсяванието на която особено послужиха г. г. Н. Павлович и Н. Чакъров, при съдействието на г. г. актьорите, като при това шивачът Н. Чакъров и Д. Попов доброволно и с пожертвование приготвиха потребните костюми за театралните представления”.
13. „Геновева” (играна 4 пъти), „Затвореният”, „Сиромашия и честност”, „Пияницата”, „Злощастна фамилия”, „Килията”, „Чорбаджията”.
14. За създаване на женско дружество и в долната махала вж. протокол от 29.11.1870 г.
15. Предвиждало се клонът да бъде в отдалечената махала „Свети Петър и Павел”, да се ръководи от тричленно настоятелство и да се придържа към вече съществуващия устав. Описват се подробно правилата за заемане и ползване на литература от главното читалище (протокол от 13 юни 1871г.).
16. „Да ся заводят у градът ни Неделните Школи за сички, които не ся имали случай да четат и пишат. Главните учители на основните училища ся поканюват, в името на общото добро, да преподават секи неделен ден в тритях училища на градът ни. Известието това ще се съобщи по черквите” (12.10.1869 г.). Съдейки по протоколите, да се правят обявления в черквите (устно, „чрез слова по църквите”, и писмено) очевидно е обичайна практика, което откроява храма и като място за комуникация в светски дух. Форми на известяване се практикуват също чрез „билети” (тук значението на „билет” е „писмено известие”; в други случаи означава „разписка”); съобщения се правят и „на таблата”.
17. „…учителското събрание да прегледа и издири вървежът на неделните училища, причините за неуспехът им, (…), да тури потребните грижи за въставянието и за напредъка им.” (15.03.1870 г.).
18. Несправяне със задълженията от членове на читалищното настоятелство (смяна на писаря през 1869), проваляне на заседания поради липса на изискваното мнозинство (две поредни редовни заседания през 1869), оставки, уволнения на учители и др.
19. Според протокол от 5 октомври 1872 г. читалищното настоятелство избрало членовете на училищното настоятелство в Свищов.
20. Вж. решение от 6 август 1870 г., с което настоятелството забранява „политическите препирни” в читалището; възбрана за назначението на една наставница в девическото училище (02.11.1870 г.). Настоятелството свиква „народно събрание” (12.09.1870 г.), за да помоли чрез него църковното настоятелство, „докачено силно от една дописка до в. „Македония”, което си дало оставката, да поеме наново работата си”; „По причина на неблагодарните мълвения в града ни относително до избиранието на председатели за в Търново” се свиква отново общо събрание, за да се прекратят „неспоразуменията” и „да се предварят всичките лоши следствия”, произтичащи от това (02.12.1870 г.).
21. „На учениците е забранено да дохаждат в читалището, освент чи ся дозволява само на 4тъ клас ученици, които ще дохаждат само в неделя на неделните беседи и да стоят прилично. А дозволено е на бащите да довождят децата си и да ги държат при тях си. За това ще ся направи писмено обявление на вратата на читалищната сала” (14.12.1869 г.).
22. „Любопитните читатели на книгите и вестниците, които ся намерват за четение на масата, задължават ся да внимават, щото вестниците и книгите да ся запазват в здравината си, а не да ся разпръскават, за да не стават загуби от вестниците и книгите читалищни” (15.03.1879 г.).
23. „Протоколник” на свищовската градска община за 1878 г., протокол № 1, 15 окт., т. 3.– НБКМ, БИА, IIА 7760.
Библиография:
1. Ганчев 1996: Ганчев, Ст. Свищов (Принос за историята му). Фототипно изд. на кн. от 1929 г. Свищов, 1996.
2. Гунев 1988: Гунев, И. Емануил Васкидович и неговото славянобългарско светско училище. София, 1988.
3. Джамбазки 1958: Джамбазки, Хр. Основаване на първото българско читалище и неговата дейност до Освобождението. // Сто години народно читалище – Свищов. Юбилеен сборник 1856-1956. Под общата редакция на д-р Рачо К. Казански. Свищов, 1958, 1-53.
4. Мирийски 1958: Мирийски, Д. Публично-лекционната дейност на читалището от основаването му до 1944 г. // Сто години народно читалище – Свищов. Юбилеен сборник 1856-1956. Под общата редакция на д-р Рачо К. Казански. Свищов, 1958, 307-316.
5. Николова 2006: Николова, Ю. Достойно естъ. Свищов през XIX век до първото десетилетие на XX век. Личности – събития – факти. София, 2006.
6. Сто години 1958: Сто години народно читалище – Свищов. Юбилеен сборник 1856-1956. Под общата редакция на д-р Рачо К. Казански. Свищов, 1958, 439–441.
7. Учил. преглед 1904: Училищен преглед, г. IX, 1904, кн. IX, 39-48; кн. X, 49-52.
8. Чемширов 1931: Чемширов, Б. Читалището преди Освобождението. // Юбилеен сборник на читалището „Еленка и Кирил Д. Аврамови” в гр. Свищов. Ред. Б. Чемширов, Г. П. Христов. Свищов, 1931, 42-109.
Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.