Днес е утрешното вчера

­
­
          От 08.10.2021 г. до 27.10.2021 г. в Музея на изкуството от времето на социализма в София (ул. „Лъчезар Станчев“ №7) се открива обща изложба на XI издание на Международния фотофестивал Биенале „Фодар“ .
          Темата на фестивала е „Днес е утрешното вчера“, която насочва вниманието на участниците към историчността на това, което приемаме като ежедневие. Международно жури допусна до изложбата 22-ама автори от 13 страни. 
          Темата предполага исторически поглед към действителността и същевременно попада в сърцевината на феномена фотография. Пандемичната ситуация, изолацията, ограниченията се отразяват както на ежедневието на всеки от нас, така и на функционирането на обществото като цяло.
          Фотоисториите от тазгодишния конкурс ни срещат открито с първата вълна на Ковид-19 в Италия, оцеляването на орангутаните на остров Суматра, действията на кървавия режим във Венецуела, трафика на забранени от ислямските власти стоки в Иран, маслиновите горички в Южна Италия, район Саленто, поразени от друг вирус и оставили без поминък много хора. Българските автори са насочили вниманието си към забравата и разрухата, която може да се открие на много места в страната – състоянието на черноморското крайбрежие, обезлюдяващите се села в Родопите, рушащи се медицински заведения, останали от времето на социализма.
          Ясно заявеният хуманистичен профил на биенале „Фодар“ разширява полето на своя интерес. В изложбата участват 22 автора от 13 страни. На 21 октомври 2021 г. в изложбените площи председателят на фондация „Фодар“ д-р Антоан Божинов ще изнесе лекция на тема „Фотографията – пространство на колективната памет“.
          Фестивалът се организира с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“. Съорганизатор е Националната галерия. Медийни партньори са „БулФото“, „Вагабонд“ медия, в. „България днес“.
          Основната ценност, която Биенале „Фодар“ защитава и се стреми да разширява, е хуманизмът.
­
Публикувано в Изложби, Събития, Фестивали, Фото | Коментирайте

Ориенталски танц

Юлия Йорданова

­

­

          Гореща лятна нощ. Заспиваме на отворени прозорци. Тишината изнемогва в мрака. Щурци дишат, скрити в тревите.

          – Какво звъни? – пита ме Павел.

          Звук от счупено стъкло, което се търкаля вън на стотици, хиляди парчета в приближаваща лавина от среднощен блясък, прорязващ тъмнината.

          – Товарен камион за разделно извозване на отпадъци – отговарям. – Обръщат контейнера за стъкло.

          В дъното на нощта се сгромолясва стъклен дворец и по земята се изсипват безброй късове от цветни камъни – ясписи, нефрити, топази, кехлибари, сапфири, тюркоази, малахити, цирконии, опали и рубини… Толкова много боклук!

          Той се надига в леглото, за да чува по-добре.

          Нощта е бяла. Пясъкът хрущи под стъпалата. Отблясъци раздират топлината. Дрънчене на кристали глъхти на талази. Тя танцува в паравана на нощта, голите й колена се срещат и разделят, тигровите й очи искрят, ахати късат кашмирената тъкан, гърдите й изтласкват ударно във въздуха звучни нанизи стъкло, които стигат до звездите.

          – Не се казва звъни, а звучи – поправям го аз.

          Камъните се удрят един о друг и трополят, търкалят се, стъкленият прах се стрива звънко, засиява светъл дим и магическата музика от колиета изчезва в небесата.

          Той ляга пак и за първи път не може да заспи.

          Зазвучава звънтежът на щурците, оплакващи строшените си крака в отъпканите треви на август.

 

Забел.: Текстът се публикува за първи път във Facebook.

­

Публикувано в Разкази | Коментирайте

Бонка

Ружа Братанова

­

          Аз не съм писател, а разказвач. Всичките ми разкази са абсолютно достоверни – места, събития, хора.

          Някои критици ме дърпат за езика по повод краткия ми разказ за Милко/Мюмюн, дето някои турци много държат да е само Мюмюн, ама не е. Не е бе, хора. Мюмюн е роден, расъл, образован, отслужил военната си служба в България и се е клел като воин пред българския флаг. Зорлем натирен от държавата-мащеха и отпратен да е чужд сред свои. За него Милко му е по-мило и близко до ума, сърцето и душата, защото това му е детството, образованието, казармата, Родината. Не е важно аз как го наричам, а на него кое му е по-мило и драго!

          Мюмюн/Милко не е плакал за мен, а заради мен, която му занесе българска реч, омайна, сладка, дъх на Родина, спомени за детство, училище, казарма, за неговата истинска същност.

          Та като почнах с Милко/Мюмюн, да завърша с двете камериерки/чистачки в хотела ни. Две български туркини от Габрово. Скришом идваха в стаята ми, защото патронът ги следеше зорко, заради трудовата дисциплина. Когато ги почерпих с каквото имах: кашкавал, сланина и суджук и плаках и аз с тях, размениха стеснителни погледи и се нахвърлиха като невидели. Едната ми вика:

          – Ружке, Ружке, добре си ти, миличка. Когато искаш си ходиш в България, а ние тука сме едни прости слугини. Нямаме го тука туй, дето го имахме в България. Работа, нормирано работно време, уважение. Дойде края на месеца – знаеш си заплатата, а тук те използват за всичко, хокат, дебнат и не плащат. Все от нас да мине, че вече няма де да се дяваме. Защо тъй се извъртя таз пуста политика, че ни съсипа животите?

          И тъй по няколко пъти на ден идваха крадешком, докато корабът пристигна и трябваше да напусна хотела. А едната ми вика:

          – Ружке, и като ти се случи да идеш на Габрово – да идеш да поздравиш моята комшийка Бонка, че много хубаво живяхме с нея. Кафето си пиехме заедно, то Великден у тях, Байрама у нас. Що плетки изплетохме за мъжете, за децата, то покривки на една кука… Като има някой зор от нас, и айде на дувара и вика. Тя на работа – аз гълча нейните, аз на работа – тя моите деца. Кусур и махнá никога за нищо никой не придиряше. Хубав живот живяхме, като хора, а тук… Хем чужди, хем слугини, бедни, гладни… Като видиш Бонка, да й кажеш, сестро, не съм я забравила и много съм за нея плакала и сигурно ще плача, докато съм жива.

          – Къде живее Бонка, дай адрес, нарочно ще ида.

          – Не помня вече улицата, то много години минаха, много мъка, много дертове…

          – Е, как? Вече можете да си идете, да си търсите правата!

          – Оф, сестро, никъде не можем да идем, малко ни плащат. Парите за нищо не стигат. Мъжете ни като се събраха в кръчмата с местните, и се изоглавиха. Друго е тук, не е като в България. Мъка, сестро, много мъка… Там, ако ти посегне, ще идеш на комшийка да се оплачеш, на бригадира, на кварталния. Тука няма на кого. Като куче си. Тъй набързо ни оринаха, че и къщата не можахме да продадем, барем някой лев щяхме да вземем. Кварталният обеща като я продаде, да ни прати парите, ама нямаме хабер, а и вече не чакаме…

          И пак плакахме, прегръщахме се и се разделихме.

          Бонке от Габрово, с хубавия двор, с многото цветя и добрина, ако си помниш комшийката, туркинята (и аз като нея й забравих името на туркинята, а тя забравила името на улицата, но не и твоето), да знаеш, че е в Измир и много здраве ти праща и се моли за теб да си жива и здрава, и много й е мъчно за теб, Бонке!

          За мен остана буцата в гърлото и тяхната болка и мъка да си ги нося с мене си.

­

Забел.: Текстът е публикуван за първи път във Facebook.

­

Публикувано в Разкази | Коментирайте