Рибарска мрежа за разказвачи

Юлия Йорданова

­Този анализ на само един художествен разказ е написан на 19.10.1998 г. Публикуван е за първи път на 31.03.2009 г. в сайта за литература и култура „Public Republic“ на Наталия Николаева, който вече не съществува. По тази причина настоящата публикация се явява единствена след отминали вече 25 години. Посвещавам я на 80-годишнината на виновника за това тържество – писателя Боян Биолчев.

­

­

          „- Трябва ми въже – каза той.

          Надали му трябваше чак толкова. Просто животът е тежък.“

          Това е цитат е от разказа „Въжета за кръчмар“ на Боян Биолчев, публикуван за първи път във вестник „Труд“, 1998 г., бр. 293.

          Какви въжета? На кого трябват?

          Разказът представя три истории за въжета. Това е творба, построена по класическия модел „разказ в разказа“, но тук историите са побрани в една – за тях.

          Няколко чифта уши и един тек слушат истории за корабни, автомонтьорски и обикновени въжета, които успяват да преобразят човешкия живот в анекдот, преживелицата във фарс, събитието в разказ. Всички герои, събеседници и сътрапезници (в кръчма), са обединени от темата за въжето и всеки влага своя речитатив в общия хор на приказването. Някой намерил въже, изцапано с мазут; друг изгубил някакво върху рогата на елен; трети търсил въже, без да знае за какво му е. Има още

Публикувано в Литературознание, Статии | Коментирайте

Симбиозата човек, животно и природа в творбите на Боян Биолчев

Росица Чернокожева

­

­

          Постоянно казвам, че обичам всичко, което е написал Боян Биолчев, но не мога да не призная, че книгата „Белег“ (2006) е една от любимите ми.

          От шестнайсетте разкази в тази книга, едноименният разказ „Белег“ е поместен предпоследен. Но аз бих започнала с него. Защото всичко започва с него. С това умно, чувствително и впечатлително дете, което ще наблюдава мъката на един каруцар, който кара въглища за зимата и как немощният му кон пада и умира насред пътя. Напразно се сипят ударите с камшик върху животното. Толкова мъка, отчаяние, болка, глуха надежда, която не иска да си отиде и да приеме невъзвратимото, има в този разказ. И детето Боян не е само свидетел на драмата – каруцарят в отчаянието си шибва и него – това уплашено дете – с камшика през лицето. Този белег писателят Боян Биолчев ще носи цял живот на слепоочието си. Носи този белег и в душата си. И може би това изпитание е катализирало превръщането на детето в по-сетнешния писател. Това дете е стояло там, стъписано и неспособно да си тръгне, разбирайки интуитивно, че е изправено едновременно пред едно голямо тайнство и загадка – и човешката душа, и смъртта. Наистина усещането за истинските неща, които ни се разкриват в един момент, са като Божие откровение и тези истини не ни се дават даром, а се плащат скъпо. И трябва да сме им благодарни. Има още

Публикувано в Литературознание | Коментирайте

Екскурзия

Панайот Карагьозов

­

 

­

Продажбите на виагра и венерическите болести

в комплексите за пенсионери в щата Флорида

драстично нарастват.

„Ocean City Journal“

 

          На екскурзия в чужбина сме. От онези за младежи на 55 плюс. Повечето сме счетоводители и лекари, но има и учители. Обикаляме Италия през зимата. По-евтино е и ги няма летните тълпи. Разглеждаме музеи и галерии и най-дълго се задържаме пред скулптурите. Гледаме голите торсове, сякаш току-що сме осъзнали пола си. Сега обаче мъжете се вторачват в мъжките, а жените – в женските подробности. Мраморът си е мрамор! Не е мръднал векове. Няма целулит и стрии. Не се сбръчква. Стои си твърд и бял.

          Днес цял ден сме на открито. Сутринта разгледахме Неапол, а след обяд Позитано и Амалфи – шарени градчета като Търново, с накацали над морето къщи. Пътят е ужасно тесен и с много завои, ама си струваше. Издържахме мъжки – никой от нас не повърна като датчанките зад шофьора.

          Поизморихме се, пък и се стъмва рано, но на връщане се отбихме и в Помпей. Следвайки стрелките-пениси върху настилката, стигнахме до публичния дом. Не видяхме много, но каквото е останало – останало. Същото като с мераците. Жената на учителя застина като лава пред нарисуваните пози-мостри и въздъхна: „Не си е работа да къташ ренесансов дух в антично тяло“. Мъжът й, снимайки гравираните фалоси по фасадите, подхвърли безадресно, че според него полов член без тяло си е чист вибратор. В автобуса седнаха отделно.

          Всеки втори ден нощуваме в различен град, а всяка вечер сме в една и съща кръчма – в кръчмата на спомените. Пием леко бяло вино до насита и си разказваме небивалици. Най-често взима думата счетоводителят-ловджия. Снощи се хвалеше, че все още отстрелвал катерички в мола, а преди малко каза, че за пикантните истории, които си разказваме, винoто е като виаграта за след историите – правело от нищото нещо! Дамите сведоха поглед, а кавалерите им се спогледаха дали да продължат на вино, или да минат на виагра. Без половинката си, даскалът изфъфли, че е на разделно пиене.

          Уж повечето сме с жените и мъжете си, но не съвсем. Лъжем се, без да си вярваме, но важното е, че се смеем до припадък. Смеем се на другите и на себе си.

          В промеждутъка между две лакърдии дамата до мен ме смъмри:

          – Стига си мълчал. Имаме толкова истории. Може да разкажеш някоя.

          – Ами, като много искаш, разкажи ги ти! – отсвирвам я с мъжко достойнство.

          – Не мога, те не ме познават. Може да помислят, че са истина – прошепна и поруменя.

          И аз се изчервих, но само вътрешно. Иска ми се да разкажа нещо, но като чуя „Можеш!“ или „Можеш ли?“, ми се отщява. Пия за смелост и опитвам да изровя историйка като за пред непознати. Обръщам предпоследното за тази вечер и задълбавам в своя разкопан Помпей.

          „Можеш и повече!“ – казваше учителката в трети клас. „Когато искаш – можеш“ – следваше я класната в гимназията. „Не може да не можеш!“ – крещяха ми в казармата. „Не можеш ли да бъдеш само с мен?“ – молеше ме предпоследното ми гадже. „Направи за нея к’вото можеш!“ – пробутваше ми шефът протежетата си. „Като не можеш – не можеш. Не си само ти“ – търсеше си оправдание жена ми…

          Цял живот все „Можеш!“ или „Можеш ли?“. Писна ми. Какво да отговоря? Че мога и да мога, но не съм опитвал, ли?

          Сетих се за Хайтовото „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш“. И като счетоводителя-ловджия повярвах, че след първата бутилка мъжът може поне първото. Почуках с вилица по празната си чаша и започнах:

          – Колеги, време е за след историите.

 

Забел.: Из новоиздадената книга на автора „Виртуалната кръчма. Мъжки приказки“, Изд. „Парадокс“, София, 2022, 27-29.

­

Публикувано в Разкази | Коментирайте