Антония Тонева и Яна Томова
Сократ (Ів.пр.Хр. – І в.сл.Хр.) Борхес (24.08.1899-14.06.1986)
Сократическата фраза „Аз знам, че нищо не знам“ изразява първата крачка към мъдростта чрез осъзнаване на собственото невежество и границите на познанията. В разказа на Хорхе Луис Борхес „Вавилонската библиотека“ това философско разбиране намира израз чрез образа на библиотеката – метафора на Вселената и на безграничното знание. Чрез нея Борхес представя стремежа на човека към знание, търсенето на истина, но и осъзнаването, че колкото повече човек мисли, че се доближава до нея, толкова повече тя се отдалечава. В това прозрение творбатаа на Борхес представлява аналог на Сократовата фраза.
Във „Вавилонската библиотека“ е описана Вселената, представена като библиотека, съставена от шестоъгълни галерии. Всички стени на галериите, освен две, са покрити с двадесет лавици, на които са разположени книги. Всяка една от тези книги е уникална, незаменима и единствена и това е възможно поради безкрайните комбинации от букви и знаци. Борхесовият герой описва безкрайната библиотека, разказва за пътешествието си из нея в търсене на една-единствена книга, събрала познанието и мъдростта на Вселената.
Епическият герой разкрива тази безгранична библиотека, хранилище на знанието и мъдростта. Отдал живота си на търсене на една книга – „каталога на каталозите“, извор на истина, на цялото знание, мъдрост и щастие, героят на Борхес се сблъсква с безграничността на познанието. Уви, пътешествието му се увенчава с неуспех.
В тази утопична Вселена имало схващане, че за да намериш книга „А“, първо трябва да намериш книга „В“, и т.н. „В подобни приключения пропилях и изчерпах годините си“ – казва Борхесовият човек. Това живеене се изчерпва с надграждане на знанията в едно пътешествие на непрекъснато ровене в книгите, четене и учене, което от своя страна поражда нови въпроси, на които трябва да се намери отговор. Излиза, че познанието не е крайната цел, а само отправна точка за ново знание. И така, докато човек не постави граници на собственото си познание или не посрещне смъртта, защото постигането на пълното познание е невъзможно. „Може би старостта и страхът ме вкарват в заблуждение, но подозирам, че човешкият род — единственият — е на път да изчезне, а Библиотеката ще продължава да съществува: осветена, необитаема, безкрайна, съвършено неподвижна, изпълнена с ценни книги, безполезна, нетленна, тайнствена.“
Борхес утвърждава Сократическия принцип като вечен закон на познанието – колкото повече човек се стреми да разбере света, толкова по-дълбоко осъзнава собственото си незнание. С други думи, „Аз знам, че нищо не знам“. Тази идея за осъзнато незнание се проявява като висша форма на мъдрост. Героят на Борхес, подобно на Сократ, не се заблуждава, че притежава абсолютното знание – напротив, неговото пътешествие в безкрайната библиотека е символ на човешкия стремеж към истина, който никога не достига окончателния си финал. Именно в това непрестанно търсене се ражда мъдростта – не в постигането на самото знание, а в осъзнаването на собствените ограничения. Точно както Сократ поставя въпросите, но рядко им дава категорични отговори, така и героят на Борхес остава в света на непрестанното питане.
От друга страна, в тази творба на Борхес присъства и антисократическото измерение. Макар героят да осъзнава безкрайността на знанието, неговият стремеж да намери „книгата на всички книги” изразява човешката илюзия, че съществува нещо като „крайна истина”. Това противоречи на сократическото смирение пред незнанието. Допълнително, самата идея за библиотека, изградена от книги и писменост, е в разрез със сократическите възгледи за живата мъдрост. В диалога „Федър“ Платон предава мисълта на своя учител, че писмеността е заплаха за живото познание, защото заменя истинската мъдрост с мъртва памет, а думите – със знаци, които не могат да се защитят и обяснят сами. Сократ вярвал, че знанието трябва да се изразява чрез диалог и активна мисъл, а не да бъде затворено, „погребано“ в книга. Именно затова безкрайната библиотека на Борхес би изглеждала за него не като храм на мъдростта, а като лабиринт на забравата – място, където буквите се множат безкрайно, докато смисълът се губи. Героят на Борхес е обсебен от търсенето, но това търсене се превръща в източник на страдание и отчаяние. В този смисъл Борхес показва трагичния аспект на човешкия разум – колкото повече се стреми да овладее света чрез знание, толкова повече се отдалечава от смисъла и покоя.
„Вавилонската библиотека” на Борхес е не само алегория на вселената и безкрайното знание, но и философска притча за границите на човешкия разум. В нея се сблъскват две противоположни сили – сократическото смирение пред незнанието и човешката гордост, която търси абсолютната истина в мъртвите знаци на безкрайните книги. Борхес доказва, че пътят към мъдростта не минава през притежанието на знанието, а през осъзнаването на неговата недостижимост. Смисълът не е в достигането на последната книга, а в самото пътуване – в непрекъснатото питане, търсене и съмнение. Истинското просветление не е в намирането на една-единствена книга, а в осъзнаването, че всяка книга е само отражение на безкрайната тайна на света – така, както всяка мисъл е отражение на неизчерпаемото човешко търсене на себе си в света.
Забел.: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.
