Паралелепипед с високо целулозно съдържание

Манол Пейков

­

­

          През четиринайсетте си години като издател съм работил със 71 преводачи, които са превели за мен книги от 23 езика. (Държавите, разбира се, са доста повече.) 53-ма от тях са жени. Това прави три жени от всеки четирима преводачи, с които съм работил.

          И не, причината за това небалансирано полово разделение не е се крие в обстоятелството, че поначало обичам да работя с жени и че се чувствам удобно в тяхна компания (което само по себе си е безспорен факт). Жените-преводачи в България просто са много повече от мъжете-преводачи. Имам си своя собствена теория защо това е така. Тя се състои от няколко точки:

• в България жените четат повече от мъжете (доказателство за това е разпределението на почитателите в повечето читателски групи в социалните мрежи, което по правило е около 70/30 в полза на жените);

• за да си добър преводач, трябва едновременно да си начетен, добре образован, грамотен, талантлив и да си склонен да потиснеш собственото си его за сметка на авторовото. Жените отговарят на този профил значително по-често от мъжете;

• поради отдавна наложената в България патриархална традиция (въпреки стремежа към полова уравновиловка в епохата на комунизма), според която мъжът се занимава с прехраната, а жената – с децата и дома, жените са по-склонни да приемат по-скромно заплащане за труда си;

• поради факта, че отглеждат в себе си и около себе си живот, жените по-рядко хвърчат в облаците и са по-склонни да гледат на живота откъм практичната, а не откъм потенциалната му страна. Сиреч, отново – по-склонни са да приемат по-скромно заплащане за труда си.

* * *

          Нека превъртя лентата мъничко и ви запозная (макар и в съвсем едър щрих) с реалностите на българското книгоиздаване.

          Българският издател е принуден да работи, твори и оцелява под натиска на няколко фактора, за които мога да ви говоря с часове:

• цените на книгите, които продава – все още най-ниските в Европейския съюз;

• малките тиражи (мъничко над 500 броя средно на заглавие, според статистиките от последните години);

• ДДС върху книгата – доскоро най-високото в ЕС (20%) след Дания (25%). В момента – временно – намалено на 9%;

• авторовия процент: 8 до 10% за преводни автори, 15 до 20% за български автори (От крайната цена, която включва и ДДС-то.);

• при преводни книги – труда на преводача, който не зависи от тиража, а от броя преведени страници;

• редакторския труд, коректорския труд, цената за оформлението и/или илюстрациите;

• разходите за печат (те зависят от дебелината на книгата, цветността на печата, вида хартия и тиража, но общо-взето варират между 10 и 25% от коричната цена);

• разпространителския процент, който през последните години устремно се понесе от 35 към 40%, а в някои случаи – и до 45% от крайната цена на книгата.

          Простите сметки показват, че за издателя в крайна сметка остават между 8 и 12% от коричната цена. При това – преди да е започнала основната работа: разноса по книжарници, маркетинга и промотирането на самата книга.

          Предполага се, че с тези 8-12% издателят трябва да може да плати заплати на екипа си, да се погрижи за премиерите, рекламните материали, промотирането и прочее. И накрая за самия него да остане някаква печалба.

          Сами се досещате, че това е практически невъзможно. Дори всичко друго да е сметнато и изпълнено безпогрешно, достатъчно е да не прецени добре тиража си и да му залежи 20%, за да е на загуба.

          По тази причина, на издателите се налага да бъдат безкрайно изобретателни и предприемчиви при оптимизацията на разходите.

Има още

Публикувано в Печатно книгоиздаване, Статии | Коментирайте

Около едно писмо

Марин Бодаков

­

 

          Йордан Маринополски пише на Яворов с молба да ходатайства д-р Кръстев да публикува в сп. „Мисъл“, редактирано именно от д-р Кръстев, текст срещу критическата дейност на самия д-р Кръстев по повод на „Певец на воля и младост“ от 1906 г.

          Пенчо Славейков, Яворов и Петко Тодоров отговарят на Маринополски в шеговит стил, ползвайки една квазиправителствена реторика – те по същество са съгласни да прехвърлят решението в полето на д-р Кръстев. Текстът на Йордан Маринополски така и не е публикуван в „Мисъл“ – нито в юлската книжка, нито до края на 1907 г., когато списанието спира да съществува. Скандалът предстои. Ето какво съдържа Фонд 47,  архивна единица 430 във фонда на д-р Кръстев в Научния архив при БАН. Има още

Публикувано в Литературознание, Нови печатни издания | Коментирайте

Кой е Йордан Маринополски?

Марин Бодаков

­

Йордан Маринополски (1874-1924)

­

Биография на Маринополски, но каква?

          През 1985 г. проф. Йован Христич пише своята статия за „Ползата и вредата от биографиите“. Ако се доверим на неговото деление, то „Искреността. Фрагменти за Йордан Маринополски“ ще снове между стария и новия модел на писане на биография, между агиографията и изобличението… Агиография на един критик в лицето на Маринополски, в която по думите на Христич се търси съответствие между твореца и неговото творчество (не е ли именно това искреността?), иска се писателят да е винаги на висотата на своето творчество, да живее в почти безвъздушното пространство на своята естетика… И от друга страна, изобличението на чудовищата, в които модерните биографии превръщат своите обекти на изследване: свещени чудовища от първия ред на литературния салон като д-р Кръстев и Пенчо Славейков – любимите „врагове“ на Маринополски. В аванс големият сръбски учен и поет е описал това, което ще се опитаме да сторим тук: „Хората, които са писали стихотворения, чиято красота ни е въодушевявала, романи, които са ни увличали, философски съчинения, които са променяли из основи живота ни, онези, които героично са водили битки и са ги спечелили, които са се борили за живота на унизените и оскърбените, които са откривали нови континенти и завоювали нови области, сега ни биват представяни като невротици и маниаци, като незрели личности, безогледни и сурови към най-близките си, откриват ни се не само всичките им душевни извратености, но и най-скритите мъки на телата им…“ [1] И наистина Пенчо Славейков, като начало, е бил, поне в текстовете си, безогледен и суров към Йордан Маринополски, седящ зад него, на втория ред. Същият Маринополски, който е спрял първо да се надява, а после и да желае да седне някога на първия ред. И затова напуска залата. От него – и тъкмо затова той става предмет на агиографията ни – са останали твърде малко свидетелства. (Тук ще се съсредоточим преди всичко върху онези негови текстове, публикувани в книги. Тепърва в последващо изследване ще четем разпръснатите му във вестници и списания статии.) Има още

Публикувано в Литературознание, Нови печатни издания | Коментирайте