Да споделяш живота с мъртвите

­
          Помня дядо си Ахмед бегло. Живееше извън селото. В един олющен от времето фургон с черен кюнец, стърчащ от покрива, близо до хвостохранилището на ТЕЦ “Варна” по пътя за морето. Гледаше животни – кози и крави. Сам. Стара семейна история. Инатлъци и родови меродии някакви… Кърджалийски барут, пренесен близо до морето в Малкия Аладън (старото име на с. Езерово).
          Един ден вкъщи е върволица от хора. Цари някаква безмълвна суетня. Всички се точат на първия етаж на къщата. На прага на входната врата – задръстване от обувки, галоши, чехли… “Дядо ти си замина! Няма го вече” – ми казват, а веднага след това: “Искаш ли да го видиш отблизо?” Това ме обърква. Хем си е заминал, хем ме карат да го видя. Та дори ме влачат след себе си, преди да съм отговорил. Знам, че понякога възрастните не ме разбират, но доста често и аз не мога да ги разбера. Докато превъртам в мислите си цялата логика “няма го – има го”, една ръка ме набутва навътре към кухнята, където дядо ми лежи върху легло, което никога преди не е било там. Мисля си “Защо са го сложили в кухнята?” В дневната, през която се стига до там, по всички ъгли на стаята са насядали хора. Един чете напевно от дебела книга, на непознат за мен език, а всички останали мълчаливо слушат.
          Никой не ми беше обяснявал концепцията за смърт. Нито реши да ми обясни какво се случва. Досетих се сам. Не съм разпитвал. Не съм плакал. Доближих се. Лицето му беше на нивото на гърдите ми. Погледах го малко, а всички в стаята гледаха втренчено мен. Очакваха явно някаква реакция от моя страна да ги разнообрази от монотонните напеви на ходжата. Обърнах се и излязох навън да играя.
          С дядо си съм прекарал най-малко време приживе, но той си живее с мен, откакто се помня. Всеки път щом си кажа или напиша името и фамилията, и се сещам за жълтото вкаменено лице и леглото в кухнята, които никога повече не видях. Сега на същото място има хладилник с фризер, в човешки ръст, а във фризера – телешко и козе месо, твърди като камък.
­
Забел.: Текстът се публикува за първи път във Facebook.
­
Публикувано в Разкази | Коментирайте

Напусна ни Светлозар Жеков (1951–2022)

Алберт Бенбасат

­

Светлозар Жеков (1951–2022)

­          Внезапно ни напусна Светлозар Жеков – един от редакторите на e-Scriptum, най-близък приятел, талантлив и проникновен литературен критик, чудесен преводач, издател на „Перо“ (първото българско частно издателство, още в зората на демокрацията), дългогодишен ръководител на редакция „Поезия“ в Националното радио, редактор в издателство „Български писател“ и в списание „Пламък“, директор на Националния център за книгата в Министерството на културата, обичан преподавател по българска литература, истински интелектуалец. С полемичното си перо винаги е защитавал високите естетически критерии при оценката на българската литература като важен фактор в градежа и развитието на българската духовност.

          Поклон пред паметта му!

          Да бъде светлозарен и небесният ти тъп – като името ти и като целия ти живот, – скъпи Приятелю!

­

Публикувано в e-Scriptum, Събития | Коментирайте

Надето

­
­
          Искам да ти разкажа… За Надето. Моят първи урок по приятелство.
          Бях към пети клас някъде, когато на село баба ме запозна с една друга баба и нейната внучка – Надя. Последната бе на около двайсет години. Може и по-малко. Не помня. И живееше със своята баба на село. В живота на родителите й не е имало място за нея. Така ми казваха. Сигурно защото Надето заемаше по-голямо място. В сърцата.
          Това Наде имаше множество диагнози. Детска церебрална парализа, съответно дефицити във всички личностни звена. Не умееше да говори. Издаваше звуци. Ръкомахаше много. И винаги ходеше с една дебела тояга. За подпиране и за отбрана. Косата й – все несресана. Ръцете й – големи. Очите й – също. Мисля, че бяха светлокафяви. Очите, нали. Походката й бе показател за диагнозите, които мъкнеше така, както носеше дървата за печката. С лекота.
          Надето си ме хареса. От ваканциите всеки ден идваше към ранния следобед пред нас. С цветя. Всеки божи път. С букет. За мен. Сядахме на пейката пред къщата. И си говорехме. Аз говорех, тя слушаше. Тя жестикулираше, аз гледах. Бързо научих езика й. Не на жестовете. Нейния си език. Знаех кога кучетата са я подгонили и тя ги заплашвала с тоягата. Знаех кога селските зевзеци са я подигравали и тя ги плашела с тоягата. И други неща знаех. Но за тях измълчавахме. И понякога Надето плачеше. Тогава ми се искаше да не знам защо плаче. Но знаех. По дяволите, знаех! И не можех да заплача с нея. Но гневът ми растеше като гъба през дъжда. А после спадаше като балон, щото знаех, че съм безсилна.
          Аз никога не съжалих Надето. Не мислех, че има за какво. Възхищавах й се за тази, нейната нечовешка сила. Карах й се за неподдържания външен вид. Поставях й условия, че ще се видим, когато се изкъпе и си смени дрехите. И тя започна да се къпе по-често. Идваше пред нас с букет цветя. Аз изнасях лаковете на мама. Решех красивата й дълга коса с цвят на пшеница и лакирах ноктите й. А тя ме гледаше като Хачико.
          Вярно! Имаше моменти, в които ми досаждаше. Казвах й го. Тя се гневеше. Тръгваше си с викове на нейния език. А после се връщаше, само за да ми даде цветята. После се засичахме с торбичките, тръгнали към магазина за лимонада. Вървяхме от двете страни на улицата. Щото нали сме скарани. А на връщане от магазина забравяхме егото си и вървяхме една до друга. Тя често спираше и ме прегръщаше, задето я защитавам от селските беци.
          Години продължаваше това приятелство. Аз и Надето. Надето и аз. На пейката. На пътя. Аз с торбичка. Тя с тояжка.
          Един ден из селските пътеки ме погна глутница кучета. Озверели, обезумели. Бях сама. Връщах се от някъде. Беше пладне и жива душа нямаше. Побягнах, ама то още повече ги ядосах. И някъде зад един дувар се появи Надя. Не, първо се появи нейната тояга. Изгони цялата озверяла сган. А самата тя изглеждаше озверяла като тях. Не знаех как Надето се бе озовала около мен. После мама ми каза, че ме търсила, но като ме нямало у дома, решила да обикаля из селото, докато не ме открие. За да ми подари цветя. И да ми даде писмо. Написала за мен! Разбираш ли? Не знам дали. Но аз тогава ревнах. За Надето. За честните й огромни кафяви очи. За големите й загрубели от тежка работа ръце. И за глупавото й огромно чисто сърце! Аз не знаех с какво я заслужавах. Чудех се на другите, които й се подиграваха. Та те не виждаха човечището у това момиче. Лакирах я и й правех масажи на ръцете. Решех й косата. Тя ме чакаше. Плачеше понякога, когато трябваше да пътувам за града, където учех. Но в събота, в 13:30 ч. беше пред нас. С букет. Ако е зима – със сладко. И с тояга под мишница. Пишеше ми писма (тя можеше да пише, макар и трудно) и ми ги даваше. И ме прегръщаше сумистки силно.
          Станах студентка. Надето се радваше. Заминах. Когато се върнах в село, Надето я нямаше. Нямаше я. Казваха ми, че баба й починала. Че нямало какво да се прави. Надето ставала опасна за другите и я настанили в дом за възрастни с деменции. Нямаше я. Сигурно ме е чакала, а аз така и не идвах. И много цветя, предвидени за мен, са увяхвали. Сигурно. Сигурно косата й пак е на кок и сплъстена от негрижа. И сигурно пак си яде ноктите до кръв. Със сигурност си няма тояжка. Със сигурност. А със сигурност й е много нужна. Така, както на мен – тя с нейната тояжка. Надето. Моят първи урок по приятелство. И тоягата й, с която пазеше сърцата ни.
          Искам да знаеш за нея. Искам много хора да знаят за нея! За Надето. И за това приятелство. Нейното. Честно като удар от тояга. И красиво като пролетни цветя.
          Надето. Която вдигна летвата ми за приятели високо, високо. Докъдето ѝ стига тоягата.
­
Забел.: Из книгата на авторката „Хляб за сънища“, izdavam.com, Плевен, 2022.
­
Публикувано в Разкази | Коментирайте