Между устното и печатното слово

Или за функциите на ръкописния вестник от ХІХ век

Юлия Николова

­

Ръкописен вестник на Мильо Касабов

„Човешки правдини“ – Чирпан, 1886 г. 

­

          Появата на ръкописния вестник у нас през ХІХ век напомня явления, характерни за Европа от ХV и ХVІ век. В историята на публицистиката, а и на писменото слово изобщо, това е процес, който предхожда „щамбосването”, т.е. печатането им, осъществено за пръв път в Страсбург през 1604-1605 г. с вестник „Relaton” на Йохан Каролус. Според изследователите ръкописният вестник е следствие и продукт на засилващия  икономически и културен обмен между градовете и империите. Неговата поява се дължи на услужливия и прагматичен усет на предприемчиви „вестоносци”, които събират от пътуващите търговци новини и пикантни вести (особено от Ориента), за да ги предоставят на по-знатни хора от обществото срещу възнаграждение. [Андреев 1932: 149] Материалната изгода, която носят вестите, както и засиленият интерес към тях, предизвикват нуждата от тиражирането им в повече екземпляри. Самото название на тези „хвърчащи” листовки – напр. „nouvelle `a la main“, подчертават злободневността и обичайния им начин на разпространение – „от ухо на ухо” и „от ръка на ръка”.

          След Гутенберговата революция ръкописният вестник се възприема като „удобна форма за избягване на строгите ограничения и преследването на цензурата върху печатните произведения”. [Андреев 1932: 149] Така обикновено се интерпретира и употребата му през Българското възраждане. [Иванчев 1949: 12] Липсата на интерес у изследователи към присъствието му в българското културното пространство през ХІХ век се обяснява с неговата „закъснялост” [Боршуков 2003: 165) [1]. Той става популярен три столетия след европейските си събратя. Още по-изненадващото е, че неговото присъствие е регистрирано десетилетие и половина след първите възрожденски периодични издания – сп. „Любословие” (1842 г., 1844-1846 г.), в. „Български орел” (1846 г.), „Цариградски вестник” (1848 г.) и т.н. и почти едновременно с възникването на революционната преса, която въпреки забраната получава популярност чрез печатането й извън границите на Османската империя. Ръкописният вестник у нас заявява своята необходимост половин век, след като Софроний Врачански припознава новобългарското книгопечатане (1806 г.) като успешна и необходима форма за разширяване на общуването в социума, с която се отстранява недостатъчната комуникативна функция на ръкописния текст.

          Причината за литературнонаучното му пренебрегване се крие не само в неговата „закъснялост”, а и в невъзможността да бъде зримо и текстуално обгледан и идентифициран.  В повечето случаи представата за съществуването му се основава на мемоарни, автобиографични и други документални бележки. Проф. Юрдан Иванов пръв насочва вниманието си към тези ръкописни листовки, воден от стремежа за по-цялостна оценка за българската периодика. [Иванов 1893: 579] Библиографски обзор на ръкописни вестници (най-често по спомени и непреки източници) е направен в третия том на анотирания библиографски указател „Български периодичен печат“, чийто съставител е д-р Димитър П. Иванчев. [БПП 1969: 153-192] Там са изброени 32 ръкописни издания от средата на 60-те години на XIX век до 1878 г. Някои от тях са приети като продължение на предишен вестник, но под друго заглавие. Като се позовава на д-р Д. П. Иванчев и върху косвени документи и факти, в своята „История на българската журналистика“ проф. Георги Боршуков представя списък от 27 заглавия. [Боршуков 2003: 166] За място на създаването им са посочени 18 селища и то рядко с повече от едно издание [2]. Малко са проучванията на конкретни ръкописни вестници, като например за в. „Балкан“ [Боршуков 1946: 152-158], в. „Българин“ [Стойчев 1957: 2, 3], в. „Утро“ на С. С. Бобчев [3] и др. Тезата, че те са само далечно ехо на процеси, познати много по-рано в културната история на човечеството, като че ли обезсмисля работата върху тях. Още повече, че периодичният печат, дори революционният (в неговите емигрантски прояви) вече е утвърдил своето място и оттласква всички ръкописни листовки към маргиналността. Те се възприемат като „местни преди всичко по съдържанието си“ [Боршуков 2003: 167], както и по разпространението си.

          Но тези аномалии и липси се оказват значими за утвърждаването на други функции и друг тип културно-комуникативни връзки, определящи спецификата на българския ръкописен вестник от XIX век.

◊ ◊ ◊

          Познат на всички е епизодът от „Чичовци“, когато в битката между „семейните батареи“ на Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката като стратегическо оръжие се вмъква и ръкописно разпространяваният пасквил с изображение – факт, който вдига на крак властите на града, приели писменото послание за революционен позив, а наивния портрет на Селямсъза – за образ на неуловимия Филип Тотю.

          В това пародиране съвременникът и задълбоченият познавач на възрожденската епоха Иван Вазов казва много повече за многозначността и  функциите им, отколкото по-късните изследователи:

          Селямсъзът се разрева побеснял, като обсипа Варлаама с обвинения в бунтовничество и че искал да му опропасти къщата, затова го написал в „прокламация“.

          – Каква прокламация? Това е сатира – каза учудено учителят. Тази дума беше общопозната тогава, защото често се пръскаха пасквили, които наричаха „сатира“. [Вазов 1964: 180]

          Латинската етимология на лексемата „satira, satura“ в значение на „смес, пъстрота, материал с разнообразно съдържание”, освен представата за всеобща вест от злободневен характер, или „прокламация” (в смисъл на агитационен позив, манифест), за образованата аудитория означава и нещо повече. Тя е не само номинация за язвителна градска или политическа клюка, но и назоваване на жанр, на вид художествена творба с остро изобличителен ироничен характер. Всъщност „proclamator“ нюансира значение и за лош оратор, „който крещи, гюрултатаджия”.

          Доброто и по своему задължително владеене в многоезичната империя на няколко езика изостря усета на възрожденската интелигенция, особено на учителското съсловие, към етимологията на думите. В учебните програми на българските училища нееднократно е посочвано това занимание, практикувано и от ученици, и от учители. В мемоарите често се споменава и за ловкото им преиграване. Такъв е ефектът от замяната на „politique“ (политика) с „politesse“ (любезност, вежливост) в творбата на Г.С. Раковски „Неповинен българин”, чрез която героят успява да избегне конкретен отговор и да се спаси от неудобния разпит. [Раковски 1983: 63]

          Харалампи Попов – възпитаник на Емануил Васкидович, участник в свищовския съзаклятнически комитет от 1867 г. и един от редакторите на издавания в града ръкописен вестник „Българин“, по време на арестуването и разпитите съзнателно преплита смисъла на „satura, satira“ – в значение на творба, с лексема „satyros, saturi“ („сатир, сатири“ – божества, спътници на Бакхус):

          – Хараламбе, ти сега ще ни кажеш правото, за каквото те питаме. Мисли, че ако кажеш право, то ще бъде добре и за тебе и за назе […].

          И аз отговорих, че Митат [Мидхад паша – бел. моя, Ю.Н.] ма е питал само кога съм ходил в Браила, но аз и сега не зная Браила град ли е, или е село.

          – Какво, какво каза – извика тефтишинът, който в това време влезе с една хартия в ръка, която и тикна между другите на масата.

          Българинът преведе буквално думите.

          – Не, не! Ние го не питаме каде е той ходил и заклевал ли са е или ни, попиташе [попитай го – бел. Ю.Н.] го за сатирите! За сатирите! – каза тефтишинът като гледаше на мене и мислеше да съм и аз някоя сатира.

          – Кажи, и сатирите ли не си правил ти?

          – Ефендим, никакви сатири аз не съм правил, нито пък мога да правя такива неща – отговорих аз и не мислех, а гледах на него като на сатира. [Попов 1873: 28-29]

          За по-начетените среди понятието „сатира“ в жанровата си характеристика задължително съдържа изискване за стихотворна форма. За такъв тип ръкописни листовки и за начина им на разпространение в градското пространство разказва свищовският възрожденски учител Васил Манчев:

          По това време в Преображенската махала между старите чорбаджии и интелигенцията захванаха често да стават препирни. Търновският митрополит Неофит, за да си осигури владичината както за свищовската, тъй и за никополската епархии, обрекъл градската свищовска и никополска владичина да я приберат чорбаджиите и да си я поделят. Това узнаха читалищните настоятели и демонстративно с някои сатири заявиха негодуванието си […]. Първата сатира почна от Николай Попович, който обаждаше [„съобщаваше за“ – бел. Ю.Н.] споразумението, направено от чорбаджиите и владиката, и яростно нападаше чорбаджиите. Една вечер, като се бяхме събрали в дома на Начович – аз, Попович и Николай Станчев [4], скроихме да продължаваме с ред сатири […]. Като разговаряхме дълго вечерта, на другия ден, 6 декември 1857 г., аз с едно дебело стърчи-перо, като си отидох и подражавайки писмото на поповете, написах следующата сатира [5] […] Тази „Жалба на Св. Никола“ я направих в 10 екземпляра с преправен почерк като на селски поп, за да не ме уловят. Щом ги свърших, и залепих една на вратата на кафенето, гдето сега е Съборната черква. Друга – на портата на Яни Станчев, и други – на Скелята, а останалите разхвърлях в черквата във време на литургията, без да ме забележи някой.[Манчев 1982: 51-52]

          Спомените на Васил Манчев променят утвърдената хронология за ръкописните листовки у нас – оказва се, че те са позната практика цяло десетилетие преди официално утвърдената им датировка в историята на българската журналистика! Откриването и на други податки от недочетени докрай документи може би ще очертае съвсем ново летоброене.

          Отличителна черта на българското им битие е, че се пишат не само след/или успоредно с периодичния печат, а често го и коментират. В писмо на Тодор Запрянов до Иван Касабов от 1865 г. [БПП 1969: 180] се съобщава, че Драган Цанков, намиращ се по това време в Русе, една нощ е нападнат неочаквано, арестуван е и е задигната цялата му кореспонденция. Причината за това покушение са периодически издаваните и разлепяни по стените „сатири” под общото название „Поразия“, които нападат вилаетския в. „Дунав“ и реформите на Мидхад паша.

          Листовките-сатири безспорно имат целенасочена регионална предназначеност, но разглежданите в тях въпроси далеч надхвърлят маргиналността. И официалната журналистическа историография признава, че в ръкописния в. „Утро“ Стефан С. Бобчев „с местни, еленски събития почти не се занимава“, а преписва и коментира публикуваните във в. „Македония“ международни новини. [БПП 1969: 188] Браилският в. „Клепало“ (1872 г.) чрез дописки информира за събития от цяла България, дори дава сведения за емигрантската преса. Редакторът му Димитър Паничков  рекламира в тях „щамбосаните” си текстове  като помества „изложение със сведения за вестниците, издавани в печатницата му“. [БПП 1969: 170]

          Утвърждават се особен вид взаимоотношения между ръкописния и печатния вестник. Авторите на ръкописните листовки, често сътрудници или издатели на вестници, създават система на работа, близка до структурите на високия печат. Във в. „Клепало“, например, материалите, писани с мастило, са подредени в две колони на две страници, както това става в печатно издание. Освен това, редакторите на ръчноизработените вести се стремят текстовете да бъдат носители на универсални и актуални за цялата българска общност идеи. Например Харалампи Попов, като представя организацията около списването на в. „Българин”, говори за значимостта на проблематиката и за програмната му далновидност (неслучайно поради високия си журналистически стандарт – по мемоарни описания – този ръкописен вестник дълго време погрешно се приписва на Христо Ботев):

          По онова време [1866-1867 г. – бел. Ю.Н.] аз издавах ръкописен вестник под заглавие „Българин“ и стараех се да го разпростра  колкото се може повече. Главният  редактор на този вестник беше Н.Г.К., излазяше веднъж през неделята на голяма хартия. Излязоха 14 броя. Ако някой държи тоя сатирически вестник, то мола да прочете статията „XIX век към 1867 г.“ и да види сбъднало ли са е нашето пророчество. (X. П-въ 1873)

          Осъзнатото използване на понятието „сатирически вестник” вместо по-общото и популярно „сатира” придава и друга характеристика на изданието – то излиза в 14 последователни броя и по-плътно се приближава до печатните журналистически издания.

          Макар и анонимно разпространявани, ръкописните листовки стават масово достояние. Писани „неизвестно от кого” – те носят всеобщата тайна, че са дело на учители, на по-големите ученици от селището или на духовни лица:

          Преписвахме онова – пише митрополит Максим в спомените си, – що майсторите ни учители съчиняваха. Ние тримата граматичета имахме хубав почерк, чтото не можеше да се различи от печатните славянски букви. [БПП 1969: 178]

          Тогавашните петокласници [днес, IX клас – бел. Ю.Н.] – допълва Михаил Маджаров – бяха толкова развити, колкото сегашните осмокласници [XII клас – Ю.Н.]. А причината беше не някаква естествена интелигентност, по-висока от тая на сегашната младеж, но по-високата възраст и по-дълговременното четене на разни книги. Като петокласник аз пишех вече дописки и стихове в цариградските вестници. В Пловдив и Копривщица издавахме ръкописни вестници, в които подлагахме на критика обществени въпроси и деятелността на тогавашните първенци. Разбира се, че не бяха нещо много сериозно, но все пак се показваха, че сме считали себе си пълновъзрастни и добили право да се месим в обществените дела. [Маджаров 1968: 272-273]

          Основен белег на ръкописната листовка е, че като коментира „обществени въпроси“, тя винаги се стреми да ги превърне в разбираеми за широката аудитория и да трансформира големите теми до тяхната регионална делничност (както в описания от В. Манчев епизод борбата за независима българска църква рефлектира върху конкретен случай, свързан с гръцката патриаршия и с нейните местни привърженици).

          Тази осъзната адресираност на материалите влияе върху стилистиката им и засилва тяхната вътрешна диалогичност, която твърде много ги доближава до битуващите през XIX в. у нас т.нар. „обществени (публични) писма“ [10] – техни предшественици и би могло да се каже – техен своеобразен вариант (пример за това е писмото на Ю. Венелин от 1837 г. до В. Априлов, което е препратено до Неофит Рилски, а той, от своя страна, го разпространява сред бившите си ученици и настоящи негови колеги учители). В тоя смисъл е обяснимо защо в. „Утро“ на С.С. Бобчев  е списван „под формата на писма до приятели“. [БПП 1969: 188]

          Техническата работа над ръкописните издания създава и първите редакторски екипи. Марин Пелов (пловдивският митрополит Максим) допълва в мемоарите си, че „всяка събота срещу неделя през нощта“ (тази информация стои като подзаглавие на в. „Остен“) приготвяли в училището по 10-15 екземпляра и рано сутринта той ги отнасял в дома на „главния редактор „Никола Иванов.

          „Тиражирането“ на ръкописния вестник е задължително дори в затворени общности. Диарбекирският заточеник Иваница Ангелов Иванов си спомня, че през 1869 г. той и другарите му издават сатиричен вестник, който задължително размножават: „бяхме предприели да издаваме един лист – вроде вестниче, което написвахме на 7-8 броя“. [Ликовски 1986: 424]

          Регистрираните ръкописни вестници в историографските описи почти не изясняват истинската мащабност на явлението – като брой и като разпространение. Михаил Маджаров говори, че той и другарите му издават вестници (мн. ч.!) едновременно в Пловдив и в Копривщица. Вестник „Рак“ (1874 г.), например, е списван в Одрин, но отразява събития от Сопот, където се  и разпространява. Информацията за издаваните ръкописни листовки (именувани „вестници“, „сатирични вестници“ или „сатири“) е твърде бегла в официалната журналистическа историография. Например в „История на българската журналистика“ и в други летописи са отбелязани само два свищовски вестника – „Българин“ от 1867 г. и сатиричен лист на Д.Е. Шишманов от 1872 г. В спомените си Васил Манчев дава друга представа за ръкописните вестници и тиражирането им – достатъчно е да се припомнят думите му „скроихме да продължаваме с ред сатири”. Дори и при очевидни преувеличения от страна на летописците, налице е стремежът към масовост – като тиражиране и като перманентна продукция. Харалампи Попов описва така разпита си пред съда в Русе в присъствието на Мидхад паша:

          –  Добре – каза един от тях, – синките сатири ти може да не си правил, но една барим не си ли направил ти?

          – Който е направил едната, той трябва да е направил и синките, – отговорих и аз на шега.

          – Добре, ако не си правил ти, то не си ли барем чел някоя от тях? – попита каймаканинът.

          – Ефендим, в това съм виноват, чел съм, и не само аз, но цял Свищов. Защото те бяха тъй много, щото сякаш че падаха от небето. Из сичките кафенета и по сичките улици имаше сатири. [Попов 1873: 29, 30]

          Доказателство за масово разпространение на листовки в същото градче, много от които неизвестни на историографията, е и споменът на Атанас Чернев за събития от 1867 г. :

          Помежду тия младежи [членове на местния съзаклятнически комитет – бел. Ю.Н.] съществуваше едно чудесно съгласие, което не би се срещало между същи братя. Това братолюбие тие доказаха с няколко важни дела, тъй напр.: […] пишаха вестници (ръкописни) и сатири, които пръскаха по кафенетата и лепяха по улиците всяка неделя и празник, каквито бяха: „Лев“, „Тракия“, „Българин“, „Отечество“! [Чернев 1876: 8]

          Споменатите вестници, свързани с атмосферата около преминаването на Филип-Тотювата чета в околностите на града, най-вероятно са с патриотично-бунтарска насоченост. Но не винаги революционният патос е доминиращ. Например Александър Божинов, родом от същия град, като припомня спомените на своята майка, пише за вуйчо  си Димитър Е. Шишманов:

          Майка ми не можеше да ми обясни добре кого точно е осмивал Димитър (наречен Таки) Шишманов и кого е карикатурил. Но, изглежда, той се е занимавал с местните дрязги, защото по онова време политически работи не би могъл да помества, макар че е родолюбив българин […] „Смешен вестник“ – казваше тя, – присмиваше се на хората. [Божинов 1958: 90-91]

          Според сведенията, представени в изследването на Б. Андреев „Българският печат през Възраждането. Значение и развой“, както и в аналитичния обзор на „Български периодичен печат“ повечето ръкописни вестници осмиват конкретни регионални събития или постъпки на лица и управници, влизащи в разрез с мнението на общността. Дори значимите теми са обвързани не толкова с революционни прокламации и позиви, а с нравствени, общообразователни и любородни (в широкия смисъл на думата) въпроси. Всеизвестен е фактът, че Васил Левски не одобрява лично адресираните сатирично-заканителните материали. В писмо от 27.09.1872 г. Христо Големия му припомня: „И ви бехте ми писали, чи щи дойдете и забранили бехте заканванието в сатири”. [Иванчев 1949: 12]

          Анонимността е отличителен белег на листовките. Но укриването на авторите не е свързано само с идеологемни проблеми. Те са продиктувани и от една друга особеност на имперския закон за печата – забраната да се издават хумористични вестници.

          Понякога ръкописните вестници обслужват много тясна общност (бихме могли да говорим за субкултурно явление). Такъв е например списваният в Южнославянския пансион в Николаев „Братски труд“ през 80-те години на XIX век (съставители А. Константинов, X. Филипов, Т. Мишков и др.), както и издаваният през 1869 г. от диарбекирските заточеници вестник, за който споменава Иваница А. Иванов. Тази затвореност често стеснява проблематиката до насъщни битийни въпроси, но от друга страна много ясно очертава културноантропологическите измерения на тези общности.

          Така, помирени с положението си – пише Ив. А. Иванов – ний почнахме да се гоним помежду си (от завист и инат български), та за един вид отмъщение бяхме предприели да издаваме един лист – вроде вестниче […]. В това листенце ний се нападахме един други, без сами ний да сме знаели за какво и защо. [Ликовски 1986: 424]

          Дори и излизалият по-късно в Диарбекир в. „Бъднина“ (1875 г.) носи същата характеристика: „Целта на вестника е била да съветва заточените там българи да не живеят разпуснат живот.“ [БПП 1969: 156]

          Отглас на тези потискани или не винаги благонравно проявявани страсти може да се открие в бележките на поп Минчо Кънчев от диарбекирския му период [Кънчев 1983: 480-484], както и в литографията на Георги Данчов „Русалки“. За нея поп Минчо отбелязва:

          Георги Данчев се занимава да пише на една плочка русалките как се къпят вечер в реките [Тигър и Ефрат – бел. Ю. Н.] и голи люлеят по върбите, да ги хектографира. Русалките белят платна и с бухалките и бухат… на Георгия Данчова дирника. [Кънчев 1983: 484]

          Един екземпляр от литографското изображение на освободения във фантазиите си зографин е запазен до днес. А съобщението на поп Минчо как Г. Данчев изписва образите, „за да ги „хектографира“, т.е. да ги тиражира със саморъчно направен типографски  механизъм,  напомня  за  осъзната  тенденция  към  иконографско изображение, съпровождащо словесния текст под формата на портрет, карикатура, друг вид илюстрация и т.н.

          За тази особеност – изграждането на цялостен текст от слово и образ, споменава Ал. Божинов:

          … Димитър Е. Шишманов, когато бил в Свищов, е издавал някакъв лист, в който е осмивал свищовците и свищовските работи. Тоя хумористичен лист е бил илюстриран с карикатури, рисувани от самия него. [Божинов 1958: 90]

          … на обичайните балове на Славянска беседа Алеко Константинов е пущал тоя хумористичен лист [„Заговезни“ – бел. Ю.Н.] от 4 страници […]Карикатурите, по-скоро илюстрациите, ако не се лъжа, бяха от покойния Мърквичка. [Божинов1958: 92]

◊ ◊ ◊

          Към най-забележителните специфични особености на ръкописния вестник, възникнал у нас успоредно с появата на периодичния печат, трябва да се добавят не толкова броят на съществуващите тематични кодове, характерни изобщо за историята на тоя тип издания (избягване на цензурата, злободневни сатирични нападки към личности и събития от регионален характер и др.), а социокомуникативната им функция. Ръкописните вестници у нас играят ролята на трансформационно депо – преобръщайки, или коментирайки „високия“ писмен печатан текст по посока към профанния, разговорния, разбираемия. Тяхната задача е да адаптират универсални и национални идеологеми към конкретна локална, маргинална или субкултурна среда и да ги направят понятни за „неучени человеци, и жени, и деца“. Проповедникът-учител, духовник и т.н. (а в контекста на локалното – местният ритор, сладкодумец, разказвач или присмехулник – зевзек) трябва да разясни писаното слово, отразено и публикувано в официалната преса. Ръкописният вестник прави понятен текста от периодичния печат и просветната книжнина, придава му утилитарни, приемливи и разбираеми смисли.

          Освен това, едновременното присъствие на сериозни (научни, политически, нравствени и др.) статии и на хумористично-сатирични материали очертава основните дискурси на медийната (т.е. посредническата) връзка, съществуваща като социокомуникативно битие още при формиране на културата в българската държавност – тази на наставника (който в църковната йерархия е метиатор на гласа на божието слово чрез библийските притчи) с тази на  равнопоставения възприемател или събеседник–интелигент (често идентичен с наставника), който от своя страна тълкува смисъла на притчите и си позволява понякога (обикновено в разговорна среда) да опрости и да направи понятен високият текст, често дори с лекотата на шеговитото, но запомнящо се осмисляне.

          Вестникът у нас през XIX век все още е достъпен за малцина. Нееднократни са спомените за това как грамотната част от населението чете и коментира пред останалите слушатели вестникарските новини. Херменевтичната възприемателска нагласа, кодирана чрез приниципите на възприемане на религиозната книжнина, става причина за търсенето на притчовия смисъл на словото. Алегоричността и иносказателността, както сочат и изследователите, се превръщат от естетическа в основна кулутурологична категория (доказателство са възрожденските тълкувания на редица неалегорични текстове – напр. „Многострадална Геновева”, Вазовото стихотворение „Борът” и т.н.). Като словесна практика доминираща остава разговорната притчовост (оттам и обликът на ръкописния вестник предимно като хумористичен и сатиричен). Неслучайно и първият официален печатан хумористичен вестник на П.Р. Славейков – „Гайда“, е толкова близък до устната народна словесност и разговорна лексика и притчовост.

          По-подробното проучване на съдържанието на тези ръкописни вестници би довело до осмисляне на регионални специфики и културни процеси у нас – акт, който не само допълва знанието за общонационалното, но би очертал типичната топографска, маргинална, хорографска характеристика на възрожденската култура.

          По-късната им поява – не толкова по отношение на европейското летоброене, а на книгопечатането и на периодиката у нас, предначертава ролята им не само на „новини на ръка“, които се тиражират писмено поради липса на „щампарници“ у нас, но е резултат от друг тип процесуалност. Писменият текст от листовките, разпространявани в малкия регион, т.е. „между своите“ чрез синкретичното свързане е илюстрацията-карикатура, път към преднамерено интимно-шеговито принизяване и приближаване, към видео-вокализирането и „проговарянето“ му. Съзнателната рефлексия на събитието в сатирична форма, която възрожденците от нивото на книжовното си познание (и образование) назовават „сатири“, е белег до известна степен на осъзната жанрова характеристика, но тя е и жест на ритуализирана буфонада, позната на обикновения патриархален човек от обредното травестиране.

          Ръкописният вестник се явява не закъсняло, а адекватно и навременно събитие, очертаващо паралелното съществуване на два различни пласта на говорене и интерпретиране – на печатния текст като носител на „висока” (друг тип) писмена култура с други комуникативни възможности и на безписмената, устна фолклорна култура. Илюстрованият ръкописен текст застава като посредник и изпълнява мисия, сходна с авторските коментари в някои издания от епохата на Българското възраждане (при Паисий Хилендарски, Васил Априлов, Георги Раковски и др.).

­

Бележки:

1. В „История на българската журналистика” Г. Боршуков именува раздела за възрожденските ръкописни вестници „Закъсняло явление”.

2. По азбучен ред тези селища са: Браила (1 бр., 1872 г.), Болград (1 бр., 1872 г., подновен 1878 г.), Габрово (1 бр., 1873 г.), Горна Оряховица (1 бр., 1870 г.), Диарбекир (1 бр., 1875 г.), Елена (1 бр., 1866 г.), Калофер (3 бр., 1870 г. и 1877 г.), Копривщица (5 бр., 1872 г., 1874 г., 1875 г.), с. Налбант, Тулчанско (1 бр. 1874/75 г.?), Одрин (за Калофер – 1 бр., 1877 г.; според Иванчев – 2 бр., 1877 г. и 1879 г.), Оряхово (1 бр., 1874 г.), Плевен (1 бр., 1870 г.), Пловдив (1 бр., 1872 г.), Русе (1 бр., 1865 г.), Свищов (2 бр., 1867 г., 1872 г.), Севлиево (1 бр., 1875 г.; според Иванчев – 2 бр., 1870 г. и 1875 г.), Сливен (1 бр., 1871 г.), Сопот (1 бр., 1863-1865 г.), София (1 бр., 1850-1860 г.?; според Иванчев – във времето от 1866 г. до 1879 г.), Цариград (1 бр., 1870 г.).

3. Обзор на този ръкописен вестник, подвързан като книга, направи проф. Н. Драгова на научната сесия, посветена на 200-годишнината на българската печатна книга – „И на печат поставих…“: книгата, езикът, литературата“, 2006 г.

4. Споменатите лица, повечето от тях учители, са синове на свищовски търговци и родолюбци. Самите те по-късно също са изявени търговци и общественици – Григор (син на търговеца Димитър Начович), Николай (син на търговеца Яни Станчов), Николай Попович (син на търговеца от Гюргево – Григор Попович), Васил Емануилов (Манчев) – от рода на Данаилови и др.

5. В спомените си Васил Манчев цитира цялата сатира, но не упоменава как е съхранен текстът й:

                    Жалба до Св. Никола­