Боян Биолчев на 80
Този анализ на само един художествен разказ е написан на 19.10.1998 г. Публикуван е за първи път на 31.03.2009 г. в сайта за литература и култура „Public Republic“ на Наталия Николаева, който вече не съществува. По тази причина настоящата публикация се явява единствена след отминали вече 25 години. Посвещавам я на 80-годишнината на виновника за това тържество – писателя Боян Биолчев.
„- Трябва ми въже – каза той.
Надали му трябваше чак толкова. Просто животът е тежък.“
Това е цитат е от разказа „Въжета за кръчмар“ на Боян Биолчев, публикуван за първи път във вестник „Труд“, 1998 г., бр. 293.
Какви въжета? На кого трябват?
Разказът представя три истории за въжета. Това е творба, построена по класическия модел „разказ в разказа“, но тук историите са побрани в една – за тях.
Няколко чифта уши и един тек слушат истории за корабни, автомонтьорски и обикновени въжета, които успяват да преобразят човешкия живот в анекдот, преживелицата във фарс, събитието в разказ. Всички герои, събеседници и сътрапезници (в кръчма), са обединени от темата за въжето и всеки влага своя речитатив в общия хор на приказването. Някой намерил въже, изцапано с мазут; друг изгубил някакво върху рогата на елен; трети търсил въже, без да знае за какво му е.
И трите истории на героите в големия наратив звучат в тоналността на фалцетното ругаене на въжето, което е виновно за всичко. Само един от мъжете в кръчмата, чийто разказ за несполуката с въдичарското въже му е затъкнал гърлото като на сом, не може да говори и неистово настоява в искането си за въже. Всъщност то надали му трябва чак толкова, но понеже „животът е тежък“, той се нуждае само от това – от „въжето“. Но то не е въже като другите, което можеш да окачиш на въдица, да завържеш върху еленови рога или да намериш след акостиране на кораб. То е невидимо. То, навярно, е онова, което свързва хората, прави ги общност, държи ги заедно.
„Трябва ми въже – каза той.“ Трябва му разказ. Да, иска се въже, яко въже, което да върши работа. Иска се хората да бъдат един с друг и да говорят; всеки, който е влязъл в кръчмата, да си каже приказката. Рано или късно, но да разкаже своята история, да изрече преживяното, каквото и да е то. Достатъчно е самото слово, което буди съчувствие и което кара всички да споделят усещането, че бедата е обща, че неудачата не е единична, че всеки е изигран от някакво въже и че в края на краищата никой не е сам.
Не ловецът похищава едрия дивеч, а обратното – еленът отмъква въжето на шофьора; не риболовецът озаптява тежкия сом, а напротив – рибата отнася въдицата на кръчмаря. Битов нонсенс в реалистичната проза на живота. Това е то – историята за въжето! Човек, едва достигнал късмета си, и трябва да го загуби. Нямаше да бъде толкова драматично, ако героите преди това нямаха този изумяващ шанс за успех, който после тъй лековерно пропиляват, смалявайки се до неузнаваемост в кръгозора на собственото си съществуване. Всички са смазани от спихнатата гордост, двойно по-обеднени след изтърваната придобивка. Измамената надежда на героите поражда абсурдната ситуация в разказа. Главоломната амбиция на изтормозените пиячи в кръчмата предизвиква заядлив хумор, изиграната мечта поражда тъжна шега, а парадоксалната развръзка оставя стипчив спомен и натрапчив виц, годен да бъде разказван отново и отново.
Виночерпецът иска този идиличен проплак на пияниците да не спира, защото само така няма бъде сам в дома си, който е превърнал в кръчма, и в тъгата си, която е поднесъл като блюдо на масата. Всеки има своя опит на неудача, всеки познава мъката и държи спомена за провала си като хапче под езика, което горчи. Изведнъж, обаче, словото се развързва и оплита хората като в рибарска мрежа, превръщайки ги в общност. „Въжето“ на кръчмаря обтяга езиците на пияниците и ги кара постепенно да заговорят, да запелтечат неизречимата човешка болка. Той постоянно ги подканя: „Трябва ми въже…“ – говорете, за бога, ако мълчите, ще започна аз, макар да нямам какво повече кажа, освен „историята за стокилограмовия сом, дето му отнесъл въдицата, която знаехме всички“. Въжето в този разказ се превръща в метафора на движещото се слово, на онова, което затяга и разхлабва сърцата, което – нужно или не – съпътства човешкия живот, за да го направи по-малко „тежък“.
„Въжета за кръчмар“ разказва колкото за въжета, толкова и за кръчмар. Че кой е този виночерпец, който не стои мълчаливо зад тезгяха, а седи на масата наравно с другите; който не дебне сервилно в ъгъла, а постоянно се меси в разговора на пияниците с искането си за нещо? Не кръчмар, а един от всички; не стопанин, а сътрапезник като останалите; не търговец, а приятел, който също поръчва, също иска своето… „Трябва ми въже – каза той.“ Точно този герой повече от „намазутения“ приятел, дори повече от онзи с „категоричното име“ Лефтер и повече от пострадалия в дъскорезницата пияница, останал завинаги едноух, поставя историята за въжето като историята на своя живот. Въпреки че той до края не я разказва, тя се знае от посетителите в кръчмата и остава да присъства в разказа само като мним повод, който отключва чуждите изповеди.
Злочестият спомен на кръчмаря за отхвръкналата въдица, която е разбила славата му на риболовец, дава израз на изначалната му мъка и безотказно теши комплекса му за малоценност. Затова на този кръчмар все му се иска да слуша злополучни истории с въжета – досущ ядни като неговата, и затова все тика разговора на останалите към неизбежното „а на мен какво ми се случи“ – та поне за кратко да се почувства свой между равни. Затова при него се втурва с такава жар поредният патилан да разкаже своя инцидент с въже. Разказаната случка, познатата история, повтореният виц, битовата преживелица, която буди несдържан смях, независимо дали върху собствен или на чужд гръб, освобождава от натегнатата мъка, лекува личния комплекс, извиква благото настроение и връща доброто самочувствие пред изпросеното признание, че на този свят никой не е сам и че в унизителния срам никой не е единствен. Може би затова главният герой е кръчмар – не просто домакин на среща с пияници, а самотник, „професионално“ свързан с другите. Кръчмарят в този разказ рисува единака, който неутешимо изисква от останалите никога да не го оставят сам, настоявайки постоянно за своето въобразено „въже“. „Трябва ми въже!“ всъщност идва да рече: „Трябва ми разказ!“, „Трябвате ми вие!” Изследователят на поетиката на прозата Цветан Тодоров отбелязва, че „напразно бихме се питали дали метафората е породила разказа, или разказът е породил метафората” [1]. „Въжета за кръчмар“ метафоризира разказването на човешкия живот.
Мотивът за словото като начин на съществуване и идеята за разказването като форма на живот архетипно отвеждат към библейската персона на Исус Христос, и към фолклорното повествование за Шехерезада. Трагиката да бъдеш, обречен на унижение и гибел, намира израз както в драматичната участ на човека-Слово, който трябва да познае цената на живота чрез замлъкването на кръста, така и в мъчителната орис на жената-Разказ, която трябва да познае цената на мълчанието чрез заплахата от смърт. Човек е роден да живее и после да умре, но преповтореният разказ за живота му го прави отново и отново да бъде (като) жив. Човекът-Слово възкръсва, жената-Разказ не умира. Исус живее в словото, Шехерезада – в разказването. Християнската и близкоизточната мъдрост за въплъщаващите словото представя идеята за живота на човека като неизменно говорещ, като Homo Loguitur. „Въжета за кръчмар” на свой ред внушава тази идея за живота-като-приказване. Най-мълчаливият герой в историята на Биолчев е самият разказвач, който напуска кръчмата, за да (пре-)разкаже случките с въжетата отново – и този път не като ловджийски анекдот, а като белетристичен разказ:
„А ние с моя приятел поехме навън към къщите си. Той да се натопи в корито с каналин. А аз да опиша тая история.
Разбира се, добавих и нещо от себе си, защото, както читателят е забелязал, единствено аз не взех думата в кръчмата.“
Бележки:
[1] Тодоров, Цветан. Поетика на прозата. София, 1985, с. 56.