Ако трябва да отговоря накратко: не (в прекия смисъл на думата) и да (в преносния).
Физиологическата сетивност е въпрос много повече на обем, отколкото на съдържание. Под „обем“ на физиологическа сетивност (ако използваме такова понятие) разбирам степента на базова функционалност на всичките пет сетива и поотделно (като усещания), и взети заедно (като възприятие).
Да вземем сляп по рождение човек. Да допуснем, че опитват да му опишат цветовете и формите. Как може да стане това? Единственият начин, разбира се, е посредством другите сетива. Казват му, че червеният цвят е „топъл“ и той си представя допир до топли неща. Описват му зеления цвят – примерно – като „мек“ и той си представя, че докосва дреха, покривка, трева или каквито и да било меки неща. Обясняват му, че бялото е цветът на чистотата и той си го представя като докосване до неща, които, напр., не са мазни и не лепнат… Що се отнася до формите, може да си представи, че облото, четвъртитото, гладкото, грапавото и т. н. е „обхождане“ с пръсти на предмети със съответната форма. Това е тактилен „превод“ на никога не съществувало зрително усещане. По съвсем същия начин „преводът“ би могло да бъде слухов, вкусов и/или обонятелен – разбира се, ако с останалите сетива на слепия по рождение всичко си е наред. Сиреч той/тя може да се научи да „разпознава“ цветовете и формите посредством изкуствено предизвикана синестезия – това значи просто да свикне да ги чува, вкусва, мирише или докосва. По този начин слепият може да се научи да прави умозаключения за зрителното усещане по аналогия (при това, понякога, изключително точни), но това не е (не би било) в резултат от илюзорна проява на автентична зрителна представа, а като следствие от научаване по принцип.
Съвсем същото е при възстановяващите се от прекаран лек инсулт. Лезията е умъртвена мозъчна тъкан и онова, което е съдържала тя, безвъзвратно е изчезнало. То обаче може да бъде научено наново по алтернативни пътища, посредством обединените усилия на оцелялата част от мозъка…
Технически невъзможно е никога несъществувало сетиво да бъде „въз-произведено“ илюзорно посредством останалите сетива, както и останалите сетива – да се развият компенсаторно, запълвайки по някакъв – независимо какъв – автентичен начин липсващата или накърнена сетивност. Нещо повече: понеже възприятието е обединена сетивност, липсата на едно или повече сетива по необходимост значи „обеднена“ такава. Казано още по-директно, па макар и метафорично, душата на човек с липсващи едно или повече сетива просто е… по-малка, при това във възможно най-непосредствения смисъл на думата.
Като резултат от горните разсъждения предлагам при обсъждане на липсващи или недоразвити сетива или сетиво да говорим не за преодоляване недостатъците на физиологическата сетивност, а за „конструиране“ на физиологическа сводимост или, казано с други думи, за научаване принципа на действие и специфичните особености на липсващото/недоразвитото сетиво през „призмата“ на останалите сетива.
Сега за възможностите посредством ресурсите на програмирането да се конструира физиологическа сводимост.
Като се замисля, всички успехи в програмирането, отнасящи се до компенсирането на физиологически дефицити, постигат именно това – „конструиране“ на физиологическа сводимост. За целта съответните програми или приложения просто по възможност трябва да са максимално близки до начините, по които нещата биват възприемани от физически здравите хора.
Да вземем синтезираната реч при слепите. За момента тя има решително предимство пред всевъзможните други форми на компенсиране на зрителния дефицит, вкл. пред брайловото писмо. Последното е компенсирало частично зрителния дефицит във времена, когато каквото и да било по-добро е било технически невъзможно. Днес обаче съвсем не е така. Тактилната сетивност е изключително немощна и тромава при опитите да замести липсващото или недоразвито зрително сетиво. Тя просто е неподходящото сетиво за тази цел и в мига, когато звукозаписът става възможен, окончателно и безвъзвратно „губи играта“ в качеството си на аналогичен заместител на зрението. Така е, понеже тактилната сетивност предполага проучване на предметите сегмент по сегмент, при което представата за тях просто не може да се появи отведнъж. Със слуха съвсем не е така. Колкото и бързо да прокарваме ръка през различни обекти, представата ни за тях ще е дискретна – сиреч те ще се появяват в съзнанието ни един по един, независимо дали става дума за букви, цифри, правописни знаци или изобщо за единици (units) от какъвто и да било сорт. При слуховото сетиво е точно обратното. Със самото чуване на дадена информация то я слива и така тя бива възприемана отведнъж, а не на части.
Въз основа на така описаната разлика между тактилната и слуховата сетивност съм убеден, че отдавна – още от времето преди 30 или дори малко повече години – всеки опит пръстите да заместят очите е обречен на неминуем провал. Да, и днес продължава да има слепци, които са свикнали да четат и пишат на брайл. Оставайки при тактилната сетивност обаче, те просто се обричат на несъпоставимо по-недостатъчна информираност в сравнение с ползващите синтезирана реч. Така е по чисто практически причини, като напр. поради факта, че с пръсти се чете доста по-бавно, отколкото със слух, поради обстоятелството, че, възпроизведена на брайл, една средно голяма книга заема цели кашони, че количеството на брайловата хартия – поради релефните изображения тя трябва да е с голяма плътност и дебелина – е твърде ограничено…
При липса или силно намалена функционалност на едно-единствено сетиво все някое/някои от останалите четири ще се окаже/окажат подходящ негов аналог и съответно програмистите ще са в състояние да разработват адекватни приложения за технологичното му компенсиране. Далеч по-сложна е ситуацията с наличието на увреденост на две или повече сетива. Именно тук, мисля, е мястото на разработки като изобретението за тактилна комуникация азбука „Булгарика“. В случая имам предвид сляпоглухи, сляпонеми или сляпоглухонеми хора. При такава множествена инвалидност физиологичната сводимост до по принцип познаваеми по аналогия неща няма как да е нещо просто и лесно. При всички положения комуникацията би протичала трудно – сегмент по сегмент – и би било важно просто да е възможна, а не бърза и ефективна в каквато и да било поне относително висока степен…
Поне що се отнася до слепите, днес качеството на синтезираната реч все повече се подобрява, при което проблемът им се свежда до нещо, което в не по-малка степен е проблем и за виждащите и изобщо за всички, а именно до крайно незадоволителното количество дигитализирани хартиени произведения. Ако се позовем на Google, до днес са написани повече от 130 000 000 книги, само нищожна част от които са дигитализирани…
Накратко: струва ми се, че технологичният напредък е достигнал равнище, при което в преобладаващите случаи екзотиката в изнамирането на нови технологични способи за комуникиране с (и между) инвалиди просто се оказва излишна. Считам, че далеч по-съществен проблем са психологическите резерви спрямо преминаването, така да се каже, от хартиена към дигитална комуникация. При това свръхпреекспонираната визуалност по-скоро пречи, отколкото помага за извършването на този преход. Така е, понеже, макар да е далеч по-многопластово и многоизмерно от слуховото, зрителното сетиво се уморява далеч по-бързо от него. За радост в момента е налице тенденция, която може да разреши проблема с въпросната уморяемост. Имам предвид наченките на ориентация на част от виждащите към четене чрез слушане. Намирам, че прекрасен пример в това отношение е сайтът „Сторител“, където вече са налице общо над 500 000 литературни произведения, няколко хиляди от които – на български…
Това е, което ми хрумва във връзка с поставения ми въпрос. Беше ми интересно да поразсъждавам върху него и малко се поувлякох, за което се извинявам…