Да споделяш живота с мъртвите

­
          Помня дядо си Ахмед бегло. Живееше извън селото. В един олющен от времето фургон с черен кюнец, стърчащ от покрива, близо до хвостохранилището на ТЕЦ “Варна” по пътя за морето. Гледаше животни – кози и крави. Сам. Стара семейна история. Инатлъци и родови меродии някакви… Кърджалийски барут, пренесен близо до морето в Малкия Аладън (старото име на с. Езерово).
          Един ден вкъщи е върволица от хора. Цари някаква безмълвна суетня. Всички се точат на първия етаж на къщата. На прага на входната врата – задръстване от обувки, галоши, чехли… “Дядо ти си замина! Няма го вече” – ми казват, а веднага след това: “Искаш ли да го видиш отблизо?” Това ме обърква. Хем си е заминал, хем ме карат да го видя. Та дори ме влачат след себе си, преди да съм отговорил. Знам, че понякога възрастните не ме разбират, но доста често и аз не мога да ги разбера. Докато превъртам в мислите си цялата логика “няма го – има го”, една ръка ме набутва навътре към кухнята, където дядо ми лежи върху легло, което никога преди не е било там. Мисля си “Защо са го сложили в кухнята?” В дневната, през която се стига до там, по всички ъгли на стаята са насядали хора. Един чете напевно от дебела книга, на непознат за мен език, а всички останали мълчаливо слушат.
          Никой не ми беше обяснявал концепцията за смърт. Нито реши да ми обясни какво се случва. Досетих се сам. Не съм разпитвал. Не съм плакал. Доближих се. Лицето му беше на нивото на гърдите ми. Погледах го малко, а всички в стаята гледаха втренчено мен. Очакваха явно някаква реакция от моя страна да ги разнообрази от монотонните напеви на ходжата. Обърнах се и излязох навън да играя.
          С дядо си съм прекарал най-малко време приживе, но той си живее с мен, откакто се помня. Всеки път щом си кажа или напиша името и фамилията, и се сещам за жълтото вкаменено лице и леглото в кухнята, които никога повече не видях. Сега на същото място има хладилник с фризер, в човешки ръст, а във фризера – телешко и козе месо, твърди като камък.
­
Забел.: Текстът се публикува за първи път във Facebook.
­
Публикувано в Разкази | Коментирайте

Иван Георгов – основоположник на научната парадигма за изследване на индивидуалните вариации в eзиковата онтогенеза

Юлияна Стоянова­

­

проф. д-р Иван Георгов (862-1932)

 

Иван Георгов – учен с универсални приноси в хуманитаристиката [1]

          Проф. д-р Иван Георгов е един от най-видните български учени в областта на хуманитаристиката. Той е философ, психолог, педагог, филолог и общественик. Следва философия в Йена и Женева, а през 1889 г. защитава докторат по философия и педагогика в Лайпциг. Действителен член (1902) и председател (1928–1936) е на Историко-филологическия клон на Българска академия на науките. Председател и член-учредител е на Македонския научен институт в София, активен застъпник за правата на македонските българи.

          Иван Георгов е един от създателите на Софийския университет – преподава в него история на философията над 40 години (1892–1934), два пъти е декан на Историко-филологическия факултет (1900-1901, 1908-1909) и четири мандата е  ректор (1898–1899, 1905–1906, 1916–1917, 1918–1919). В продължение на повече от 45 години оглавява Катедрата по история на философията и е автор на два тома от осемтомната „История на философията“. [2]

          Настоящата статия разглежда само една от многобройните области на изследване, в които този универсален български учен е дал свой принос: овладяването на българския език в ранната детска възраст. Публикациите му върху езиковата онтогенеза, които показват изключителната задълбоченост и проницателност, не са загубили своята актуалност и до днес. Има още

Публикувано в Езикознание, Статии | Коментирайте

Напусна ни Светлозар Жеков (1951–2022)

Алберт Бенбасат

­

Светлозар Жеков (1951–2022)

­          Внезапно ни напусна Светлозар Жеков – един от редакторите на e-Scriptum, най-близък приятел, талантлив и проникновен литературен критик, чудесен преводач, издател на „Перо“ (първото българско частно издателство, още в зората на демокрацията), дългогодишен ръководител на редакция „Поезия“ в Националното радио, редактор в издателство „Български писател“ и в списание „Пламък“, директор на Националния център за книгата в Министерството на културата, обичан преподавател по българска литература, истински интелектуалец. С полемичното си перо винаги е защитавал високите естетически критерии при оценката на българската литература като важен фактор в градежа и развитието на българската духовност.

          Поклон пред паметта му!

          Да бъде светлозарен и небесният ти тъп – като името ти и като целия ти живот, – скъпи Приятелю!

­

Публикувано в e-Scriptum, Събития | Коментирайте