Ладата, която спря пред вратата на двора ми, някога видимо е била бяла. Сега бе така ръждясала, че човек би приел в нея да се возят само рижи ирландци. Тя обаче беше натъпкана с цигани, което навява мисълта, че бялото наистина понякога става черно.
Съгласно търговския им маниер ми предложиха да купя за жълти стотинки верижен трион. След като казах, че не ми трябва краден трион, те започнаха гръмко да се кълнат, че си е техен, но неочаквано са се охарчили и им трябват пари. Бяха толкова настоятелни, че накрая се принудих да кажа, че не ми трябва никакъв верижен трион. Включително и техният.
Тогава най-възрастният циганин, след като старателно ме огледа, взе друго решение. Отметна чергата, с която бе завит багажника, и върху конструкцията от бетонно желязо се появи изподрана, охлузена масичка, старинна масичка, върху която някога е имало старинно продълговато огледало със същата резбована рамка.
– Ето. Това хем не е крадено, хем ти трябва.
Старият дявол позна. Поне за второто. На лицето ми така е изписана страстта към антиките, че, за да го забележиш, не е необходимо да си завършил история на изкуството, какъвто, струва ми се, не беше неговият случай.
Дори забавянето на отговора ми бе достатъчно масичката светкавично да се озове пред вратата. От колата излетя циганка и мигновено започна да я бърше, защото стоката наистина беше старинна, но прахът явно бе по-отскоро.
Не можех да поискам сертификат за произход и затова дадох, колкото поискаха.
Ръждивият железен сандък с грак на продупчен ауспух се срина надолу по улицата и аз останах сам с новата си придобивка – така развълнуван и радостен, че пожелах на ум циганинът да успее да продаде и верижния си трион.
Това всъщност не беше радост, а дълбока тръпка за досег със светиня за моя преселенчески род. Вдигнах масичката и я отнесох в къщата, където в единия ъгъл стоеше неупотребяемия скрин, донесен от баба ми и дядо ми при бягството им от Солун към София. И масичката, и скринът бяха изваяни с неповторимите извивки, с които майсторите на мебели са белязали неотменимо края на деветнайсети век.
Такава масичка няма смисъл да се краде. Сигурно я бяха прибрали от някаква разрушаваща се къща поради липса на нещо друго, за да не си тръгват с празни ръце.
Поставих я до скрина, отстъпих крачка и ги загледах; бяха като ревматични старци в приют извън дъха на времето.
Наивно е да приемеш, че преди да ми я продадат, последните й владелци не са я прегледали основно. Но когато човек види мебел с чекмедже, го отваря, дори и да идва направо от магазина. Нещо, което направих и аз.
Вътре имаше няколко пожълтели листа. Даже циганите не бяха ги изхвърлили след първото разочарование, че не са забравени пари.
Разгънах ги. Бяха писма. Стари писма.
Поставих ги на скрина и ги изгладих с ръка.
После, по стар обичай, зачетох най-късото.
„Мила ми Данке,
Трябва да замина. По едно важно търговско дело. Като дойде време, ще да ти разкажа. Все се надявам, че ще спечеля големи пари. Та, като скоро се върна, да дойда да те видя с добро.
Все не смеех да ти кажа колко те обичам, ама се свято надявам, че като се върна и като ти поискам ръката, няма да кажеш „не”. Пък и няма да питаш ваште, дето ме малко накриво гледат, пък и както и да ме гледат, все си мислят, че съм хаймана.
Ще кажеш „да” и ще да сме много щастливи. Повече от всички. Щото и ти това заслужаваш, и аз все туй си мечтая.
Твой до гроб Георги.”
Второто писмо, малко по-дългото, бе изписано с бисерен женски почерк.
„Уважаеми господин Пенев,
Получих писмото Ви и бързам да отговоря. Много мъка ми е, че тъй е станало с Георги. Много плаках и много Ви благодаря, че ми обадихте какво се е случило. Аз имам от него няколко реда отпреди много време, но той пише, че по търговски дела тръгва и че много ще спечели.
Пише и туй, дето Вие ми казвате, че ми иска ръката. И иска да кажа „да“. Даже майка и татко, щом разбраха, че по големи търговски дела е заминал, казаха ми, че като се върне, ще го видят пак и може да са съгласни.
A да се случи туй да не е жив!
Но да кажа пак, аз и вас не познавам. Та не знам дали не е туй някаква шега. Не ща да ви обидя, но се малко бояда не е нещо такова… той да е жив и, ще да си кажа, да ме изпитва чрез Вас. Или… зная ли?
Объркана съм, не зная какво да мисля.
Напишете ми, не е ли туй все пак шега, пък той, ако са му провървели работите, хич да не иска да се върне, а само тъй ме изпитва.
Пък Вий, да не ви обидя, ама днес такваз история всеки съчинява и кой може да види истината… лесно е да се съчини!
Отде да зная, толкоз време мина, може и вие да сте търговец, да сте заедно някъде с Георги, а аз тук да не зная какво и що…”
На това място писмото секваше, видимо без да е довършено при липсата на така характерния за времето любезен финален поздрав.
Посегнах към третото писмо с усещането, че нахълтвам в един затворен, тъжен свят като откривателя на гробницата на Тутанкамон. С предчувствие за нарастваща болка разгънах пожълтелия лист.
„Уважаема госпожице Данка,
Пада ми се тежка участ аз да ви обадя, но обещах и го правя.
Ваш Георги не е жив.
Смел човек, верен приятел, юнак на четата. Нямаше в него ни страх, ни колебание. Още на кораба се сприятелихме. Като слезохме на Българский бряг, все заедно бяхме. И все казваше – освободим ли Отечеството, връщам се в Букурещ и ще поискам на Данка ръката. Все това говореше и момчетата даже се закачаха с него, но той беше незлобив, не се сърдеше. Само се усмихне и гледа нанякъде, дето няма нищо. И после пак вашето име…
Раниха го още при Милин камък. В дясно в гърдите. Плюеше кръв, но вървеше прав, без да се оплаква. Даже не охкаше. Ама за кратко. Силите му го напускаха. Та накрая ми каза: „Още малко и падам, а вие няма как да ме носите. Заклевам те, останеш ли жив, намери Данка. Ето ти адрес и всичко. И й кажи, че хайманата лъже, но знае да мре, а търговецът не. Закълни се!”
Заклех се.
А после стана както той каза. Вървя, докато падна. И като се опитахме да го вдигнем, видяхме, че е мъртъв.
Държа на клетвата си, но няма как да дойда сам, та затова ви пиша. Целувам ви ръка и някак гузен съм, че аз жив останах, та не той, а аз да изпълнявам последна воля на приятеля.
Писмото провождам по човек, да е сигурно, че ще дойде до вас и да го не видят нежелани очи.
Повече нищо не мога да кажа!
С прискърбие и поклон!
Сава Пенев”
Върнах листата в чекмеджето и го затворих.
Ясно беше, че момичето не се бе решило да изпрати своето писмо. Но бе запазило трите.
Живяло си е така, без отговор на въпрос, който не смее да зададе… и на другите, и на себе си.
И няма как да обвиниш някого, и няма как да се оправдаем всички заедно…
Каква е тая прокоба все да не стигаме, където сме тръгнали и все да не вярваме… и на мъртвите, и на живите.
И на себе си.
Каква е тая наша участ… лъжа и истина, тъга и надежда, все заедно като вкопчени един в друг слепец и сакат, каква е тая наша история, дето от нея отлитат и заспиват за столетие в някое чекмедже само пожълтели листа, които и циганин не пожелава да открадне.