Медийният образ на книгата в условията на криза

Оля Стоянова

­

Bookstore-Books-Sign

­

          В сборника с есета с категоричното заглавие „Четенето забранено“ [1] хърватската писателка Дубравка Угрешич не е вдигнала мерника на книгите, както изглежда. За сметка на това тя предлага анализ на съвременния литературен пазар. И затова като на пазар – през текста преминават критици и писатели, литературни величия и непознати автори на бестселъри. Минава Джаки Колинс в розово костюмче на „Шанел“, която открива Панаира на книгата в Лондон и след нея се движат тълпи от репортери.  Става дума и за Борхес, Достоевски и Салман Рушди, а един хърватски издател си признава в прав текст, че в страната най-добре се продава Хитлер с „Mein Kampf“ и след него – Паулу Коелю. За цялото това многообразие Дубравка Угрешич казва само едно: днес на литературния пазар има място за всички и тъкмо затова никой никого не чете.

          Ако погледнем какво се случва на страниците с ревюта на книги в масовата българска преса, ще видим, че там също е доста шарено. Лев Пучков, Том Кланси, Изабел Алиенде, Ноам Чомски, Стивън Кинг и Пол Остър… Има и  примери за висока литература, но и за булевардни романи, рецепти за самоконтрол и PR-стратегии, пътеводители и наръчници за отглеждане на стайни растения… Разбира се, това е нормално – масовата култура е превърнала развлечението в масова потребност, а медиите, освен че са онзи елемент, който свърза книгата с аудиторията, но и изглаждат разликите между високата и булевардната литература, осигуряват бърз и лесен достъп до развлечението в различните му форми. В същото време ако съдим само по страниците на вестниците – криза в книгоиздаването не е имало и май няма да има.

          Според международно изследване на PISA – Организацията за европейско сътрудничество и развитие, проведено през 2009 г. в 68 държави, европейците купуват средно 11-12 книги годишно, а българите 0.56. За този купувач на половин книга се борят издателствата, които пускат около шест хиляди заглавия годишно. Въпреки кризата браншът не е намалил продукцията си през последните години, поне за това съобщават издателите в едно допитване на в. „Капитал Daily“[2] през декември 2011 г.

          „В България, независимо дали има криза, или не, излизат към 6 хил. книги годишно, ние издаваме около 200-250 заглавия, което прави средно между 15 и 25 нови книги на месец“, посочва Светлозар Желев в качеството си на директор „Книгоиздаване“ в изд. „Сиела“. „Всяка седмица имаме задължително по пет нови книги“, казва Иво Георгиев, търговски директор на изд. „Хермес“.

          В общи линии издателите съобщават едно – те са установили, че спасението е в новите заглавия, издавани дори и в нисък тираж. Според тях издаването на повече нови книги е един от начините да бъде задържано колебливото внимание на читателя.

          Въпросът е какво се случва с тези нови книги. Ако перифразираме американската легенда Анди Уорхол, който казва, че всеки има право на своите петнайсет минути слава, то тогава би трябвало да кажем, че всяка книга има правото на своите петнайсет реда представяне. Кризата, обаче, първо се отрази на тези петнайсет реда. И ги превърна в пет реда.

          Както се изразява Георги Лозанов в изследването „Медиите проговарят на „майчин език” [3] – „Да се оплакваш от медиите днес е „бон тон”. Факт е, че издателите традиционно имат упреци към представянето на книгите в медиите. Факт е също така, че те имат и основания за това“.

          Специализирана страница за ревюта, рецензии, кратки анотации за книги излизаше веднъж седмично във вестниците „Труд“ и „24 часа“, „Стандарт“, „Новинар“, „Дневник“ и „Монитор“, колонка в седмичника „168 часа“. Кризата обаче първо се отрази на броя на страниците на всекидневниците, а първите страници, които „паднаха“ или се „свиха“ наполовина, бяха страниците за култура – онези рубрики, за които се предполага, че не предизвикват истински читателски интерес, а съществуват по-скоро за престиж на изданието. Ако наблюдаваме кризата през големите всекидневници, става очевидно, че тя сякаш ускори процесите, за които говорят Марио Варгас Льоса [4] и Жил Липовецки [5] – културата се превръща в спектакъл, в „цивилизация на зрелището“. Рубриката „Култура“ на в. „Дневник“ преля в рубрика „Развлечение“, във в. „Монитор“ културните събития са на страница „Живот“, а във в. „24 часа“ – „Оживление“ и т.н. Културата все по-малко е култура в онзи смисъл, който влага Хосе Ортега-и-Гасет [6], когато пише, че  „Културата е онова, което ни спасява от житейското корабокрушение, онова, което помага на човека да живее, без животът му да изглежда безсмислена трагедия или пълен провал“.

          Сега – конкретно. Една вестникарска страница събира анотации и снимки на кориците средно между осем и четиринайсет книги. В зависимост от макета и дизайна на изданието едно ревю достига максимум до петдесет реда, като повечето от книгите са представени до пет-десет реда. И така – какво може да се каже в рамките на тези пет-десет реда?

          Честният отговор е – нищо. Което обяснява защо в последните години анотациите не са анотации, литературната критика не е критика, а просто преписани PR-съобщения или части от блърба на книгата. „Говоренето“ за книги се превърна в едно непрекъснато „пренаписване“ на PR-съобщения за книги. Тази практика не е нова, но това, което успя да промени кризата, е, че превърна писането за книги в едно съвсем маргинално, неатрактивно занимание. И като такова – при него качеството не е важно. На прочитането на книгата и рецензирането й се гледа като на едно излишно усилие, което нито журналистът, нито вестникът могат да си позволят. Първият – заради липса на време и мотивация, вторият – заради липса на ресурс.

          Това обяснява и защо текстовете за книги, които се появяват в масовата, неспециализирана преса, толкова много си приличат. Това е и основният белег на книгата, която е представена в пресата: тя е една и съща. За нея се казват едни и същи неща, в малък обем.

          Друга характеристика е, че в повечето случаи едно ревю не информира читателя за нещо повече извън факта, че има такава книга на пазара. Ревюто отбелязва. За повече няма място. А ако някой иска да научи нещо повече за дадено заглавие, той е изправен пред алтернативата да търси в Мрежата, която е многократно по-богата на информация – има откъси от произведението, литературна критика в специализираните сайтове, читателски отзиви и интервюта с автора. Това обяснява и практиката, която съществува през последните години във в. „168 часа“. Там информацията за новите издания преди години изглеждаше като колонка с кратки ревюта от пет реда. Сега дори тези пет реда не са необходими – представянето на новото заглавие се изчерпва с малка снимка на корицата, издателството и цената. Толкова. А това доближава книжното ревю, което не носи повече информация, до обикновено рекламно каре.

          Друга характеристика на медийния образ на книгата е, че представените заглавия винаги са light – по израза на Марио Варгас Льоса, който пише, че „най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без дори да се изчерви, има за цел преди всичко и над всичко (и едва ли не освен всичко) да забавлява“ [7].

          Такива са и книгите, които се анонсират на страниците на вестниците – нови романи, любопитни четива, класика, добра съвременна литература редом с криминалета и всякакви други бестселъри. Почти невъзможно е да се открият „трудни жанрове“ като есета или поезия, какво остава пък за философия или хуманитаристика.

          На специализираните страници в печатните медии няма голям шанс да бъде представено например ново издание на „Критика на чистия разум“ на Имануел Кант. Или ако това се случи, никой няма да се занимава с „Критика на чистия разум“ и информация кой е преводачът, но за сметка на това още в заглавието ще бъдат изведени любопитни подробности за автора – философа, който никога не е напускал родния си град, например. Същото се случва и при стихосбирките – ако въобще се появи информация за тях, те ще бъдат представени чрез образа на авторите си – скандални поети, ексцентрици, носители на награди, популярни лица и пр. Никой не се занимава с метафорите, поетичния език, образите. Печатните медии просто съобщават, че известното лице „Х“ е издало стихосбирка.

          Тук откриваме и друга характеристика на медийния образ на книгата – анонсираната книга е ценна именно заради личността на автора си и затова тя е представена чрез него. Затова заглавия на непопулярни автори имат много по-малък шанс да се появят на страниците на вестниците – дори само за пет-десет реда.

          В изследването „Как медиите консумират изкуствата“ [8] Виолета Дечева  пише, че „във всички предавания за култура интервюто с автора е най-предпочитаният жанр – няма нужда от коментар на произведението, популярността на автора се очаква да увеличи продажбата на книгата“.

          Тези процеси могат да се проследят и в печатните медии. Ако преди за една важна книга можеше да се отделят петдесет реда, това сега не е необходимо – практиката е да се вземе интервю с автора, в което се съобщава какъв е поводът за разговора, а често в самото интервю повече не става и дума за самата книга.

          Разбира се, тези тенденции не са нови, но кризата през последните години сякаш ги направи по-видими. Причините са комплексни – като се започне от липсата на обективни критерии за това кое си струва и кое не да бъде представено и се стигне до автоцензурата или измислените журналистически правила, които гласят „Лятото се четат леки четива и плажни романи“, „Две седмици след излизането на една книга тя вече е остаряла“ или “Никой не чете поезия“, или „Не представяме неизвестни автори“ и т.н.

          Тези неписани правила не са нови – това са процеси, които са предопределени от функцията на масовата култура да развлича и да предлага разнообразие. Различното е, че през последните години интернет пространството – различните информационни сайтове и дори личните блогове, предлагат алтернатива. Ако кризата отряза страниците за култура или напъха културата в развлечението, сви обема на анонсите за новите заглавия до пет-десет или петнайсет реда – то във виртуалното пространство такива ограничения няма. Там се качват откъси от книги, водят се дискусии, в специализираните сайтове има място за критически текстове, социалните мрежи предлагат други инструменти за популяризиране на новата книга.

          На този фон факт е, че печатните медии все още продължават да имат страници за книги. Но анонсите придобиват все по-рекламен характер и е все по-вероятно в скоро време тези ревюта да придобият статут на чиста реклама, отколкото да се преобразят в различни критически текстове.

          Не е голяма изненада, че това измества печатните медии от основен инструмент в популяризирането на новите книги в не толкова важен канал за информация за тази цел. Защото всекидневниците, освен че не могат да отговорят на нуждата от качествена критика, но и не могат по никакъв начин да предизвикат интереса на новия читател – онзи, който досега не се е изкушил от четенето и който би трябвало да бъде спечелен за тази кауза. А книгоиздателите във време на криза разчитат не просто да запазят верните си читатели, но и да спечелят нови.

­

Бележки:

1. Угрешич, Дубравка. Четенето забранено. София, Факел експрес, 2002.

2. „Книжният пазар в България се е свил с около 20%. Издателствата пускат 6000 заглавия годишно, читателите купуват средно по половин книга“. // Капитал, 11.12.2011.

3. Лозанов, Георги. Медиите проговарят на „майчин език”. // Фонд „Научни изследвания“,  25.09.2012.

4. Льоса, Марио В. Цивилизация на зрелището. София, Колибри, 2013.

5. Льоса, Марио В.; Липовецки, Жил. Културата срещу зрелището. // Култура, 31.01.2013.

6. Ортега-и-Гасет, Хосе. В търсене на Гьоте отвътре. // Ортега-и-Гасет, Хосе. Есета. София, Св. Климент Охридски, 1993, т. 2.

7. Льоса, Марио В. Цивилизация на зрелището. София, Колибри, 2013.

8. Дечева, Виолета. Как медиите консумират изкуствата? // Култура. Медии. Публичност. София, Св. Климент Охридски, 2010.

­

Забел. №1: Текстът е изнесен на Националния научен семинар на специалност “Книгоиздаване” във ФЖМК на СУ “Св. Климент Охридски” на тема “Книгоиздаване по време на криза”, 20-21 май 2013 г.

Забел. №2: Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum.

­

Публикувано в Печатни медии, Печатно книгоиздаване, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.