Развойни тенденции в българското книгоиздаване, отразени в изданията на „Под игото“

Малина Димитрова

 

 

Съдържание: Различните издания, преиздания и допечатки на романа „Под игото“ от Иван Вазов за период от 125 години, макар и мозаeчно, дават възможност да се проследят промените в издателските практики, настъпили под влияние на пазара. Анализът е изграден върху най-интересните трансформации в различните издания, които предизвикали оживени дискусии и вълни от възмущение. Акцентува се върху тях като издателски факт: в единия край на ценностната скала е канонизацията на романа и непреходното му значение за българската литература, а в другия – смущаващи издания, които подменят Вазовия текст. Романът има и различна символична стойност в различните видове издания, което повдига въпросите за професионализма на издателите, за приоритетите им и за позицията им какво е книгоиздаването – бизнес или бизнес с културна мисия.

Ключови думи: книгоиздаване, литературна класика, история на книгата, книгознание, бизнес.

 

          Изложбата „Дългият път на първия български роман – 125 години от първото самостоятелно издание на „Под игото“, която Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“ подготви и представи в края на миналата година, разкри пътя на романа в цялото му многообразие и се опита да даде отговор на въпроса защо 125 години след първото си самостоятелно издание „Под игото“ е определян като най-българския роман.

          Още в началото трябва да направим уговорка. В хода на анализа са обособени няколко тематични линии, като в някои от тях проблемите се разглеждат компактно и обобщено, а върху други е поставен акцент. Изхождаме от постановката на Робърт Дарнтън [1], че „книгите не признават нито езикови, нито национални граници и […] отказват да се побират в границите на една дисциплина, когато са третирани като обект на изследване. Нито история, нито литература, нито икономика, нито социология, нито библиография могат да оценят правилно всички аспекти от живота на книгата“. Основният акцент е поставен върху книговедския анализ на пътя на „Под игото“ както в контекста на различни културно-исторически периоди, така и в контекста на различни издателски стратегии.

          Ще започнем с кратка литературноисторическа фактология.

Обнародването на „Под игото“ в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“

          Широко известен e фактът, че скоро след завръщането на Иван Вазов в България (през пролетта на 1889 г.) Иван Шишманов неочаквано го посещава и му предлага романът да бъде отпечатан в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ ново издание, основано от Министерството на народното просвещение.

          Първата част излиза в първия том на „Сборника“. В „Книжовния отдел“ е поместено началото на „Под игото. Роман от Ив. Вазов, част I“. По молба на Вазов част от тиража (около сто екземпляра) била оформена като отделни отпечатъци.

          Ласкавите отзиви за публикуваната първа част насърчават автора и той се заема в кратък срок да завърши произведението. Добри Ганчев във в. „Свобода“ настоява да се подготви самостоятелно издание на романа: „Получаваме от много приятели заявления относно туй защо Министерството на просвещението не се погрижи за отделна книжка да напечата романа на г. Вазова „Под игото“, а лишава публиката от възможността да го прочете, като го е поместило в Сборника, който може да бъде интересен за ограничено число читатели. Ний намираме тези заявления твърде справедливи. Прекрасният роман на г. Вазова трябва да бъде достъпен за цялата четяща публика, а не само за тези, които имат възможността да платят пет лева за целия сборник. […] Ако се съди по първата част, романът е толкова прекрасен, художествен, щото може да се нарече перла на българската белетристика. Следователно Министерството не трябва да се скъпи, а да удовлетвори автора, както той пожелае. […] А на подобно произведение трябва да се даде най-голяма разпространеност, за да има възможност всякой да го чете и да се наслаждава“. [2]

          Романът излиза на части в периода 1889–1890 г. в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

          Тук следва да се позовем на въведените от Владимир Трендафилов понятия, които са важни за анализа – „политика“ и „култура“. [3] „Политика“ той нарича настоящето на литературната творба като комуникативна единица. От момента, в който авторът завърши текста й, още преди първата й публикация, творбата встъпва в отношения, във връзки, в среда на мнения и позовавания. Четат я читатели, коментират я критици, взаимодействат си с нея други творби, още по-други творби пък я конкурират за по-голям дял от публичността. Тя заживява социален живот, който нерядко е твърде слабо свързан с текста й или с естетическите му достойнства. Целият този контекст е естественото състояние на творбата, матрицата на битието й. Другото понятие – „култура“ – Владимир Трендафилов определя като бившата „политика“ на литературата пак в качеството й на комуникативна система. Тя е „политиката“, извадена от настоящето и превърната в минало. Културата е системата от стойности, интерпретации и употреби на творбата, които са се оттекли назад във времето, уталожили са се и са окаменели във фонд от знания. Докато политиката е „кухнята“ на творбата, цехът, където се генерират фактите, сюжетите и стойностите й, културата е нейният музей, същите тези факти, сюжети и стойности, но без движението и взаимоблъскането им, без суетнята, която им е отредена от тяхното настояще. Тръгвайки от „политиката“, логично е анализът да продължи с културните измерения на романа.

Романът, който „профърча из Европа“

          Около европейското пътуване на „Под игото“ има изключително любопитни факти, на които тук няма да се спираме. Знаем, че близо година преди българското самостоятелно издание излиза английският превод на романа – през декември 1893 г. (на титулната страница е посочена 1894 г.) в поредицата „Международна библиотека“ на издателство „Хайнеман“.

          Поредицата се води от известния литературен критик и историк Едмънд Гос. Тук Вазов се нарежда до автори като Лев Толстой, Бьорнстерне Бьорнсон, Йозеф Крашевски, Ги дьо Мопасан, Хуан Валера. Около самия превод все още има неясноти (името на преводача не е отбелязано в самото издание). Предполага се, че преводач е професорът по славянски езици в Оксфордския университет У. Р. Морфил. Преводът е придружен с предговор от Едмънд Гос, който определя „Под игото“ като „образцово произведение“, „шедьовър“, „един от най-хубавите романи, които Източна Европа е изпращала на Запад“. В статията си „Английският Вазов: преводачът на „Под игото“ Владимир Трендафилов отбелязва, че издателство „Хайнеман“ се ползва с вниманието на елитната английска преса, която превръща всеки пореден номер от „Международна библиотека“ в литературно събитие. [4] „Под игото“ получава добри отзиви в престижните списания The Review of Reviews, The Academy и Athenaeum. „Успехът му е автентичен, обърнато му е внимание на ниво и в мащаб, каквито друг превод на българско художествено произведение дори не е доближавал“– пише още Владимир Трендафилов. [5]

          През лятото или есента на 1894 г. се появява друг превод на „Под игото“ – на шведски език. В статията си „Скандинавският триумф на „Под игото“ [6] Живка Дамянова установява, че този превод е направен въз основа на английския (заедно с предговора на Едмънд Гос). Шведският писател и литературовед Алфред Йенсен пише положителна рецензия, в която нарича романа „най-доброто прозаично произведение на съвременната южнославянска художествена книжнина“. [7]

          Европейското пътуване на „Под игото“ продължава с изключително любопитни истории и личности (известни предимно на изследователите), които дават възможност да добием представа за пътя му. Те помагат при реконструиране спецификата на отношенията между автора и преводачи, издатели, литературни критици. Тук няма да се спираме на тях, само ще маркираме проучванията на Е. Велинова, публикувани през 1960 г. в сп. „Библиотекар“, според която до 1899 г. романът е преведен на 12 езика. В годините след Втората световна война се появяват няколко нови превода: на италиански (1946 г.), испански (1949 г.) и унгарски (1950 г.), продължава интересът към него и в славянските страни. През 1952 г. се появява първото му издание на китайски език, през 1958 г. – на албански и на латвийски.

          През 60-те години на миналия век разпространението на „Под игото“ в чужбина се разраства още. Появяват се много нови издания, а в България започва превеждането и издаването му от Издателство за литература на чужди езици, преименувано по-късно на „София-Прес“. Тези издания, макар и излезли у нас, също допринасят много за популяризирането на романа в чужбина.

          За съжаление, за следващите периоди няма библиография за последващите преводи на „Под игото“. Библиографският анализ и директната работа с изданията показва, че хронологията на изданията и тиражите след 1989 г. не могат да се установят с точност. По неофициални данни до 2019 г. романът е преведен на повече от 65 езика, включително японски, което го прави най-превежданата българска книга за всички времена.

          За „Под игото“ не може да се пише стандартно. Всеки прочит е само една от възможните интерпретации на романа. Те могат да бъдат свързани в обща концептуална схема, която подчертава социалната му значимост. Литературната ни история е посветила много изследвания върху романа, но не отделя специално внимание на издателите и някак встрани остава тяхната роля за формирането на част от културната ни история. Затова изследването и книговедският аспект от пътя на романа се оказват интересен подстъп към различните историко-културологични и социално-икономически условия, в които се ражда и живее литературата.

          Съвсем закономерно ще започнем с първото самостоятелно българско издание на „Под игото“ – издателски проект, който дава отговор на въпроси относно концепция, използвани стратегии, търговска политика, разпространение и пазарно позициониране, чрез които можем да постигнем комплексни обобщения за началния период на издаване на българска художествена литература.

Първото българско самостоятелно издание на „Под игото“ – една модерна издателска визия за литературно художествено книгоиздаване

          Чипевото издание от 1894 г. е важен епизод от историята на българското книгоиздаване, към което можем да се отнесем като към извор. Преди да се насочим към анализа, ще отбележим, че в него се отразяват формиращите се нови критерии за книгата, която вече се разглежда като цялостен продукт, в който всички структурни елементи – художествен дизайн, текст, снимки – си взаимодействат и взаимно се подсилват. Неслучайно Алберт Бенбасат набляга, че „първото самостоятелно издание на „Под игото“ няма аналог у нас“. [8] В изследването си „Епопея на българския живот“ [9] Илия Бояджиев пише, че самият Вазов установява връзка отново с Иван Шишманов и Министерството най-сетне решава, че е в състояние да кредитира самостоятелно издание на романа. Но липсват документирани свидетелства в подкрепа на това негово твърдение. Инициативата, която Тодор Чипев подема, може да се разглежда като своеобразна стратегия, заложена и следвана от него, и разбира се, дала своите резултати. Основаваме се на разговора между Тодор Чипев и Христо Бръзицов: „Сефтосах се с него: издадох му два тома „Повести и разкази“. После го попитах защо си играе и печата романа си „Под игото“ на части в „Сборника за народни умотворения“ – да вземем, че да го издадем в отделна книга. Той възприе това, но изказа съмнение… Скъпо щяло да излезе, още повече ако ще плащам и на художниците, все големи: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец – Обербауер. Аз се съгласих на всичко и наистина хонорарът и изобщо харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лева на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък“. [10]

          Отнесени към предмета на настоящото изследване, тези думи доказват модерно съзнание и ангажимент както към художествената литература, така и към формиране на естетически вкус у читателската аудитория и запълване на културни празнини. Разбира се, тук имат влияние социалните, икономическите и интелектуалните условия, които допринасят за развитието на вкуса към хубавата книга и към създаването на лични библиотеки. Това са благоприятни обстоятелства, които обозначават периода на „преход от ограничена към всеобща грамотност“. [11] Ето защо си позволявам предположението, че в документирания спомен – разгърнат, с конкретни акценти и уговорки, се въплъщават както предварителен замисъл, така и цялостна концепция за отпечатването на луксозно, оригинално издание. Със самата си появата в края на XIX в. самостоятелното издание на „Под игото“ се превръща в знаково явление, в културен факт в историята на българската печатна книга. Съсредоточавайки вниманието си върху Чипевото издание, откриваме няколко иновационни момента. Проблемът обаче заслужава специално внимание и по-разгърната интерпретация.

          На първо място, за издаването на нова по съдържание и предназначение литература е важна ролята на издателя, който да формира нови тенденции в книгоиздаването и модерни критерии за книгата. Обективно погледнато, Тодор Чипев – личност с изявени културни интереси и ерудиция, изпреварва времето си. Следва да направим историческо уточнение – едва в началото на ХХ в. у нас започва да се утвърждава фигурата на издателя. Неслучайно Иван Шишманов в спомените си говори с уважение за тоя „български издател по парижки тип“, а Иван Вазов го наричал пак по името на един виден парижки издател Моят Калми [12].[13] В този смисъл той се превръща в един от примерите сред поколението си, които онагледяват статуса на следосвобожденския издател професионалист, с отвореност към модерните тенденции на културния живот, който познава пазарната ситуация и осъзнава особеностите и потребностите на читателите. Стигналата до нас оскъдна фактология обективно и категорично извисява величието на самотната му фигура, защото издателите с „техния професионализъм и отговорност при подхода към наследството, съчетани с некомерсиалност, […] допринасят за комплектуването на основния ни класически фонд“. [14]

          На второ място и разположено в съответната социокултурна среда, използвайки за отправна точка цитирания спомен, възниква логичното предположение, че чрез самостоятелни наблюдения издателят може да реагира бързо със своя идея за появата на оригинален продукт, който да бъде успешно реализиран. „Типичен пример в това отношение, както пише Ани Гергова, дава столичният книжар Тодор Ф. Чипев. Твърди се, че той решава да издаде Вазовия роман „Под игото“ в самостоятелна луксозно оформена книга, след като е проследил разпродажбите на двутомника с повести и разкази, на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, публикувал части от новата белетристична творба“. [15] Тук говорим за налагането у нас на нова издателска практика, чрез която се компенсират липсите и прозира желанието да се предложи нов модел издание. Амбициозна задача в областта на литературнохудожественото книгоиздаване! Освен стратегическата перспектива, която носи в себе си, се виждат издателския усет и позиция по отношение на книжовността. Вижда се ясната концепция, модерната и обмислена идея относно визията на романа, която гарантира качествен продукт.

          От гледна точка на развитието на българската художествена литература особени заслуги имат издатели като Тодор Чипев и синът му Филип Чипев, които са публикували и са подпомагали български автори без особена печалба. [16] В статията „Борба за първенство“ [17] Георги Караславов твърди, че „от старите книгоиздатели Чипев е първият, който започва с български писатели и […] благодарение, например, на хонорара, който Чипев е дал за „Под игото“, Вазов е имал възможност да си остане професионален писател, което безспорно пък е помогнало за обогатяването на българската книжнина с нови произведения.

          На трето място, луксозното издание на „Под игото“ се отличава на фона на останалата българска книжнина. Отново ще цитирам Алберт Бенбасат, който заявява, че „Под игото“ (1894 г.) на Иван Вазов е първата издадена у нас литературнохудожествена книга, която съдържа оригинални илюстрации“. [18] Не би било пресилено, ако разгледаме изданието като типографска система от знаци, в която българската книга се разглежда като цялостен продукт. Изданието е богато илюстрирано, като илюстрациите са разположени на отделни страници и са интегрална част и от текста, и от общото графично оформление на книгата. Всички структурни елементи си взаимодействат и взаимно се подсилват. Започват да се очертават контурите на типографията, книжната илюстрация, редакторската дейност, издателските стратегии – модели, които бележат прехода към институционализирането на книгоиздаването. Чипевото издание дава важна информация за издателски решения и е доказателство за стремежа на българските издатели да създават отличаващи се и с външния си вид издания.

          Четвъртият иновационен момент, който се появява около подготовката на романа и в който Чипев демонстрира модерно и отговорно отношение към книгоиздаването, към книжния пазар, е договорът [19], който той подписва с Иван Вазов. Той е с дата 11 април 1894 г. и е написан собственоръчно от поета:

„Долуподписаните Иван Вазов и Т. Ф. Чипев, живущи в гр. София, се задължихме върху следующите:

1) Иван Вазов продава Т. Чипеву правото за напечатване романа му „Под игото“ в отделна книга и в количество от три хиляди екземпляри – за сумата: две хиляди и петстотин лева (2500 лева) сребърни, която сума Иван Вазов си получи днес.

2) При всяко ново издание на „Под игото“, което трябва да става със знанието на автора, Иван Вазов, за надлежното преглеждане, и не повече от три хиляди (3000) екземпляра, Т. Чипев ще плаща на Иван Вазов за възнаграждение, половината от горната, упомената в параграф 1 сума, именно: хиляда двеста и петдесет (1250) лева сребърни.

3) При отпечатването романа Т. Чипев ще даде даром Ивану Вазову двайсет и пет (25) екземпляра от него.

4) Иван Вазов продава на Т. Чипеву за напечатване в отделна книга, третий том от повестите и разказите си, в количество от три хиляди екземпляра (3000 екз.) за сумата хиляда и петстотин лева (1500 лева) сребърни, която сума Иван Вазов си получи днес”.

          Следва още едно историческо уточнение. Държавната власт се отнася незаинтересовано към съдбата на малкото на брой в първите десетилетия след Освобождението литературни творци. Законотворците дълго време пренебрегват въпросите на литературната собственост. Някои правила за издателските договори за първи път въвежда Търговският закон от 1897 г. В една анкета на в. „Вечерна поща“ от юни 1907 г., посветена на въпросите, свързани със съдбата на нашите писатели, Петко Ю. Тодоров изразява недоумение как „този жизнен за литературното ни творчество въпрос е толкова занемарен от държавата, от законодателите за интелектуалните среди, пък и от самия писателски свят“. Няколко години по-късно група писатели в писмо до министъра на финансите още по-енергично изразяват негодувание от отношението на властта към литературния труд. До утвърждаване на Закон за авторското право у нас се стига едва през 1921 г. През 1931 г. България ратифицира римската редакция на Бернс­ката конвенция от 1886 г., с което прави стъпка към гарантирана международна закрила на художествените произведения на българската литература. И в следващите десетилетия обаче авторите не разчитат на издръжка, получена от книгите им. Според Тодор Боров (в студията му „Българската книга“, 1935 г.) хо­норарите, доколкото са изплащани, са твърде мизерни. [20] В този смисъл Тодор Чипев стои самотно в своя ангажимент и отговорно отношение към автора в лицето на Вазов. Историческият факт идва да ни докаже, че Чипев е всеотдаен издател, който поема голям риск, защото изданието изисква сериозни капиталовложения. Въпреки това, той стъпва решително. Подготовката, завършването и разпространението на романа е не само авантюра, самоволно поета от Чипев, но и социално значима цел в културната сфера. В статията си „Тодор Ф. Чипев и книжовна София“ [21] Ани Гергова твърди, че „единствено скромността на Чипев не му позволила да каже, че на тези негови първи книги се дължи в значителна степен известността на Вазов, че е първият, който се решава да изплаща у нас авторски хонорари – и на него, и на художници; че е поемал големи парични рискове“. Именно на този фон се осъзнават новаторските идеи на Тодор Ф. Чипев, който е явление в културната ни история и е водещ издател в българската култура.

          Актът на публикуване на романа го извежда до равнището на литературен факт, популяризира го и дава възможност да бъде непрекъснато преиздаван и интерпретиран от различни гледни точки.

Последващи издания на романа

          Само ще маркираме, че нито едно произведение на българската литература дотогава не е било преиздавано приживе на автора толкова пъти. Второто издание на „Под игото“ излиза още през 1896 г., дело пак на Тодор Ф. Чипев. То вече е с 30 илюстрации – към по-горе споменатите художници е привлечен и Георги Канела. В третото поред издание Вазов нанася доста нови редакции, главно стилно-езикови и правописни. През 1910 г. „Под игото“ е издадено за четвърти път (пак от Т. Ф. Чипев), като авторът отново внася езиково-стилови поправки. Някои изследователи смятат, че дори би могло да се говори за цялостна езиково-стилова редакция. Приблизително по същото време Вазов започва и драматизацията на романа, а през 1918 г. в поредицата „Походна войнишка библиотека“ излиза съкратено издание. Смята се, че съкращенията по всяка вероятност са направени от Вазов или поне са съгласувани с него. [22]

          По повод Вазовия юбилей през 1920 г. Тодор Чипев възлага на първородния си син Филип да направи ново, пето (последно приживе на автора) издание на романа „Под игото“. Тук Вазов пак редактира текста, а в предговора си [23] казва:

„Стоя пред петото издание на „Под игото”. Искам да кажа две думи, отдавна жадувани да бъдат казани.

Прокуден от България в 1887 година, аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини ярки и хубави плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на отечеството през Априлското въстание.

О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени; те ме въодушевляваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на Музата ми – и от бедната стаичка в отстранената одеска улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите й и профърча из Европа.

И аз благославям сега това изгнание.

И. Вазов

София, 19 окт. 1920”.

          По повод това пето, юбилейно издание във в. „Развигор“ излиза отзив, в който се казва: „Вече минаха повече от 30 години от първото напечатване на романа (Мин. сб., кн. 1, 2, 3, 1889 – 1890). Оттогава досега той е преведен почти на всички европейски езици и навсякъде е имал успех. А у нас „Под игото“ и досега остава една от любимите книги на българския читател”. [24]

          В статията си, посветена на 100-годишнината на романа, Илия Тодоров [25] прави подробно библиографско проследяване на последващите издания и тиражи на романа. В периода между двете световни войни „Под игото“ продължава да се преиздава, като темповете постепенно нарастват. През 1922 г. романът е преиздаден от Александър Паскалев (в том 22–23 от пълно събрание на Вазовите съчинения), през същата година – съкратено издание на Министерството на народната просвета под редакцията на Михаил Арнаудов. „Под игото“ е преиздавано неколкократно от Борис Вазов, брат на писателя и негов универсален наследник в поредицата „Библиотека Иван Вазов“ на книгоиздателство „Факел“ (1927, 1935, 1943 г.). Няколко издания са осъществени и от книгоиздателство „Хемус“. До 1950 г., когато тържествено е чествана 100-годишнината от рождението на Иван Вазов, у нас излизат нови 8 издания: 3 на издателство „Хемус“; 1 на издателство „Народна просвета“ (1948 г.), 3 на издателство „Български писател“ (1948, 1949, 1950 г.) и 1 на издателство „Наука и изкуство“ (като т. 3 от 4-томното издание на Вазовите избрани произведения от 1950 г., редактирани от Т. Павлов, П. Зарев и Е. Стефанов). Илия Тодоров отбелязва, че тиражите на „Под игото“ неколкократно се увеличават – ако от периода преди 9.ІХ.1944 г. са средно 3–4000 екземпляра, то осемте издания от периода 1945–1950 г. излизат в тираж 90 000 екз. До края на 50-те години излизат шест нови издания (всичките на издателство „Български писател“ с общ тираж над 100 000 екз. През 60-те години „Български писател“ издава „Под игото“ още пет пъти: три отделни издания (през 1962 г. с илюстрации на Борис Ангелушев в 10 000 екз.; през 1965 г. в 20 000 екз., като половината от тиража е с илюстрации на Христо Нейков, а през 1967 г. в 25 000 екз. в поредицата „Български писатели“) и две издания в състава на четиритомника с избрани произведения на Иван Вазов (през 1964 г. в 20 000 екз., а през 1967 г. в 17 000 екз.). Освен това през 1968 г. романът „Под игото“ е издаден в поредицата „Любими книги и герои“ на издателство „Народна младеж“ в 20 000 екз. Общо през 60-те години тиражът му достига рекордния брой 487 000 екз., т. е. два пъти повече в сравнение с всички издания на български език преди това.

          През тоталитарния период българското книгоиздаване „изпълнява държавния приоритет по попълването на златния фонд на българската литературна класика. В съответствие с профила му тази мисия е възложена на издателство „Български писател“. Сформирана е специална редакция (отдел) – „Литературно наследство“, в която през годините работят изключителни професионалисти – литературоведи, редактори, текстолози, а като сътрудници (съставители, автори на предговори и бележки, редактори) са привличани водещи специалисти по българска литература от Софийския университет и от други университети, както и от Института за литература при БАН. Така за няколко десетилетия на бял свят излизат редица многотомници, пълни събрани и избрани съчинения на класици като Христо Ботев, Иван Вазов“. [26] През този период първоначално специализираното за учебна литература Държавно издателство „Народна просвета“, а по-късно издателство „Български писател“ публикуват творби на българската класика за ученици в известната „Библиотека за ученика“. В нея романът е преиздаден девет пъти в общ тираж над 360 000 екземпляра. След 1989 г. има няколко преиздания на романа, включително и като приложение на в. „Телеграф“. През 2015 г. издателство „Захарий Стоянов“ пуска на пазара луксозно издание на романа с предговор от Александър Шурбанов. Първенството в преиздаването на „Под игото“ обаче държат учебно-помощните издания на литературната класика. В периода 1989–2019 г. в обращение на пазара са 19 поредици и във всяка от тях фигурира романа „Под игото“. Това се обяснява с факта, че романът е включен в учебните програми на средното образование. По-цялостно е застъпен и в университетските курсове на филологическите и други хуманитарни специалности.

Тенденции в развитието на съвременното българското книгоиздаване, отразени в изданията на „Под игото“

          Книговедският анализ в следващите редове изисква да поставим акцент върху ролята на издателите и редакторите, които винаги остават встрани от погледа на литературните изследователи. В тази насока Алберт Бенбасат пише, че издателствата са институциите, които формират у българина съзнанието за класичност, за каноничност в литературата ни. [27] На заден план остават също честотата и видовете издания, тиражите, полиграфическото оформление, които са важна част не само от биографията на „Под игото“, но съдържат богата информация и показват различни социокултурни и естетически връзки. Подреждането на различни издания на романа за период от 125 години, макар и мозаeчно, дава възможност да се проследят и регистрират промени както в издателските практики, така в и читателските навици. Съпоставянето на изданията показва как той се възприема в различните културноисторически периоди. За да получат наблюденията и изводите конкретика, ще изследваме най-интересните трансформации на романа, които настъпват под влияние на пазара, промененото поведение на клиентите и новите читателски настроения. В следващите редове ще направим обзор на тази трансформация.

          Интерес предизвика включването на „Под игото“ в поредицата „Ключът към класиката Знам.БГ“ на издателствата „Труд“ и CliffsNotes. В това издание „Под игото“ е преразказано два пъти [28] – кратко (на 5 страници) и разгърнато (на 60 страници, по глави). Вярно, подобно адаптиране на класически текстове е световна практика и именно издателство CliffsNotes вече се е превърнало в нарицателно за подобни адаптирани издания.

          Всъщност в това издание отсъства Вазов. Авторът, според Фуко [29], се появява в определена историческа епоха и в друга вероятно ще изчезне… Няма да имаме вече нужда да вярваме, че има човешка отговорност зад творбата, че някой я е промислил отначало докрай и отговаря за нея. Тук „смъртта на автора“ реално се е състояла. И не само това. Тук говорим и за изчезването на самия текст. За смъртта на текста. Чрез трансформацията на художествения текст се получава нов вид литература. Така се появяват нови автори и произведения, които в действителност някои издатели не отричат, а поощряват. Класическият модел, в който писателят създава читателя по свой образ и подобие, разкривайки своята същност, днес губи актуално значение. Така е заплашен престижът на високата литература – от прераждането на текстовете й в преразкази с елементи на разсъждение.

          Без съмнение това явление е засилващо се в издателската практика. Читателят, предпочел адаптираните пред пълнотекстовите издания, пести време и получава информация, несъзнавайки, че се подлага на сериозна опасност. Избрал този тип литература, той се обрича на пълно загубване на диалога с културата, историята и голямата литература. Това издание на „Под игото“ заменя истинските литературнохудожествени текстове с техните опростени схеми. Художественият текст е трансформиран в информационен, художественият език е сведен на елементарно ниво. Така се създава нов вид литература. Подменена.

          Следва да насоча и задържа вниманието на читателя върху още една комерсиална проява, свързана с книгоиздателския бизнес, която е отразена в най-новото издание на вечния български роман – „Под игото на съвременен български език. Пълен текст“, издателство „Византия” (2019 г.). С основание заглавието буди остра обществена реакция, недоумение и формулира твърде широк кръг от въпроси, за да бъде дискутиран цялостно. То се изявява като преводач на културните символи и опростява езика на елитната творба. Поради това необходимостта от разглеждането на този книгоиздателски проект изисква сериозно внимание, защото това издание, разгледано като особена част от голямата литература, се подчинява на свои собствени закони и заплашва престижа на високата литература.

          В „Под игото“ на съвременен български език. Пълен текст“ оригиналният текст би трябвало да е обработен с цел създаване на вторичен – нищо неестествено в основната цел на издателството. По своята същност това е вид адаптация, сведена до подмяната на остарелите и излезли от употреба думи, без съкращения в обема на текста. Правилната разработка на редакторската концепция би превърнала изданието в успешен образователен и бизнес проект, чрез който издателството би могло да отговори на промените на пазара. В процеса на планиране обаче издателство „Византия” пропуска един много важен етап: за да има изданието му положителен пазарен ефект, то трябва да спечели доверието на целевата аудитория. В този смисъл важен маркетингов момент е повишаване на авторитета на изданието, което може да стане само с екип от специалисти. Неслучайно Филип Котлър пише[30], че едно е да забележиш привлекателните възможности, а съвсем друго е да притежаваш компетентността да постигнеш успех чрез тях и затова всеки бизнес трябва периодично да оценява вътрешните си сили и слабости в маркетинговите, финансовите, производствените и организационните си компетенции.

          Говорейки за организационни компетенции, визираме преди всичко стратегическия избор и издателската политика, както и формите на реализацията й. В този контекст ще подчертаем, че ако издателство „Византия“ бе разработило прецизно идеята си и бе предприело необходимите практически стъпки, за да осигури качеството на крайния си продукт, то изданието му не би предизвикало такава остра негативна обществена реакция. Още повече, че чрез художествената си продукция издателите влияят върху културната социодинамика на цялото общество и задължително условие за осъществяване на ефективна комуникация в книгоиздаването е достигането до ценностен консенсус.

          Добре знаем, че качествената оценка на удовлетвореността на потребителя може да се представи в няколко степени, от които най-неблагоприятният вариант за издателя е тоталното разочарование на клиентите от издадената книга, т. е. когато дадено заглавие не отговоря на предварителните очаквания. Невинаги продукцията на някои издатели може да се приеме като правилна политика, пазарно ориентираните приоритети нарушават определени стандарти. Изхождайки от горната констатация, имаме достатъчно основания да определим това издание на романа като непрофесионално и със „занижени издателски критерии за стойност на публикуваното“. [31] За съжаление, това не са случайни явления, а налагаща се практика, която дискредитира цялостния редакционно-издателски процес, а потърпевши се оказват и професионализмът, и моралът на работещите в книгоиздаването. [32]

          В хода на анализа ще търсим отговор на няколко основни въпроса, върху които може би е трябвало да помисли издателят, преди да вземе своето решение за отпечатването: Важен ли е този „превод“ за читателите? С какво той ще допринесе за познаване на езиковото ни богатство, на културната ни идентичност? Какъв е крайният продукт, който достига до читателите?. За изходна база вземаме съществената и първостепенна характеристика, претенциозно стояща в копирайта „превод на съвременен български език“. Следва да приведем наглед кратка, но съдържателна информация, която крие в себе си основен аргумент. В интервю за „Фокус“ езиковедът Анна Кочева пояснява, че „превод означава да преведем някакъв текст от един език на друг език. В случая става дума за „превод“ според възприятията на издателя и на преводача от българската книжовна норма в края на XIX в., тогава, когато тя се формира от същите тези хора, които всъщност са написали литературата на XIX в. – един от тях е Иван Вазов – на днешния съвременен български език в началото но XXI в. Езикът е доста консервативна система и колкото и да се променя в лексикално отношение, във всяко едно друго той е много устойчив“. [33] Затова в „Под игото“ на съвременен български език. Пълен текст“ би трябвало да говорим за осъвременяване на остарели, диалектни и чужди думи и синтактични конструкции от нашата литературна класика на книжовен език, които се нуждаят от обяснение с цел успешна комуникация и декодиране на текста. Важно изискване при този вид адаптация е да се запазят автентичността, духът и авторските инвенции на оригиналния текст. И не на последно място коректност към класическия текст и фактите от описаната епоха. Целта е промените да улеснят съвременната рецепция на текста.

          Следвайки логиката на анализа, тук категорично наблюдаваме отсъствието на ясна визия за продукта. За разлика от маркетинга в книгоразпространението, където има готов продукт – книга, маркетингът в книгоиздаването трябва да се справи с един все още несъществуващ в материален вид продукт – основният замисъл за книгата. Дейност, която изисква конкретни задачи, свързани с разработката и реализацията на идеята. Затова редакторската концепция е толкова важна и решаваща за успеха или неуспеха на дадена книга. В „превода“ на „Под игото“ обаче липсва концепция относно бъдещото издание, липсва редакторът, който трябва да анализира и разработи модела, да установи всички основни типологически характеристики на изданието, а след това да зададе параметрите му. Осезаемо е отсъствието както на текстологичната подготовка, така и на методологията за структуриране на двата основни компонента – художествен текст и речник, които задължително трябва да оформят завършени проблемно-тематични раздели, за да се улесни общуването между художествения текст и читателите, и които придават значимост на изданието. Очевидно е, че „преводът“ на „Под игото“, структуриран така, няма да окаже необходимия ефект, да влезе в диалог с читателя. Оттук произтичат множеството проблеми в изданието.

          Нека отново се върнем към проблема с паратекстовите елементи: в конкретния случай – речника. Той е вид пояснителен текст, елемент с функционален статус, който има определени задачи и придава значимост на изданието. Едно от основните изисквания към него е избор на критерии за оценки и пълнота на отразяване на характерните особености на включените понятия. Като характеристика можем да изведем: специален подбор от факти, специален език и стил, лаконизъм на представяне, максимална улесненост за намиране на необходимата информация. Изграждането на речника би осигурило по-голяма пълнота и представителност в отразяването на остарялата лексика. Като последица от пренебрегването на този подход и използване единствено на субективното усещане на „преводача“ е достигането до некоректни решения.

          За да се откриват по-лесно думите и изразите, трябва да се подредят азбучно в края на романа, защото „общуването между автора на художествения текст и читателите се осъществява с посредничеството на художествената творба. […] При четенето на литературното произведение се възстановява историческата и културната ситуация, в която то възниква, и се участва активно в изграждането на емоционално-въздействения му свят. Тук би трябвало специално да се подчертае, че в процеса на възприемане на художествения текст читателят подлага на преоценка собствената си ценностна система, търси отговор на възникнали при общуване с творбата въпроси, изгражда свой модел на обществено поведение“. [34] Това е една от причините художествената творба да не се накъсва! Във вида, в който издателите отпечатват „превода“, друга основна негативна последица тук е промененият статус на класическата творба. Извършена е смяна на дискурсите. Невъзможно става и удоволствието от четенето, естетическата наслада от общуването с текста, чрез която се реализира комуникативната функция при художественото общуване. Тя е нарушена. Създаден е вторичен текст, производен от първоизточника – оригиналният Вазов текст е „преформатиран“. Владислав Миланов правилно отбелязва: „Замяната на думи е замяна на ценности; изкривяване на смисъла и убийство на самия текст“. [35] Що се отнася до литературния текст – той вече не е достоверен. Всеки от елементите му е интерпретиран и трансформиран чрез „лингвистични“ операции. Както вече бе посочено, всичко това изисква конкретни методи на систематизиране в съответствие с предвидената цел. И тук още веднъж установяваме колко е важна ролята на екипа от специалисти и спазването на издателските стандарти.

          Задача, макар и амбициозна, но с повишена трудност, обаче се оказва „преводът“ на думите. „Преведеният роман е пред вас. В него са заменени над 6000 думи и цели изречения. Направени са многобройни коментари, без които разбирането на отделни места би било невъзможно. […] Запазени са и думи, които съществуват в съвременния български език, но са неразбираеми за най-младите. В тези случаи са направени пояснения в скоби (изписани с шрифт италик). Съществуват и пояснения в скоби (с основния шрифт на текста) – те са направени от Иван Вазов“. [36]

          Примерът е показателен в няколко посоки. Чрез това послание очевидно издателите казват, че произведенията и писателите, емблематични за литературата ни, трябва да бъдат преиздадени като „преводни“. Читателят, който би искал да си състави представа за изданието, ще разбере, че то е придружено със случайно и самоцелно избрани за осъвременяване думи и изрази, в които не се забелязва стремеж нито към фактологично, нито към лингвистично познание. Забелязва се „преводно“ вмешателство. Би могло да се прецени дали дадена дума е в активна употреба в съвременната речева практика, или е остаряла. Така например, значението на „чемшир“ е маркирано като остаряла дума: „вечнозелено дръвче или храст, много разпространен в нашата страна, има го някъде близо до вас“. Съществителното обаче не е излязло от употреба. Отново акцентираме върху един от основните недостатъци – осезаемата липса на специалисти от различни области, които да обединят знанията и компетентностите си. Не е необходимо всеки детайл да бъде подложен на обговаряне, за да се разбере, че е некоректно обяснен, въпреки твърденията на „преводача”: „За да се справя, използвах много речници, монографии, спомени на очевидци на Априлското въстание и др., както и любезното съдействие на мои приятели филолози, теолози, фолклористи, историци, османисти и др. През цялото време синът ми ме насърчаваше и настояваше да доведа работата докрай“. [37]

          Възниква въпросът за достоверността на твърдението, защото изданието е свидетелство за некоректно ползване на източниците, или по-точно – за отсъствието им. Безспорен факт е, че „в този пpевод вcичко е притеснително. Oт идеята до реализацията. До неуместните предложения за замяна на дyми. И тyк не cе заменят просто думите, а се унищожава действителността, която образно и c(т)илно Вазов е опиcал точно пpез тези изразни средства“. [38]

          При позиционирането на „превода“ издателският акцент за уникалност пада и върху полезността на изданието. За да се доизяснят някои особености от гледна точка на „формулата за полезност на продукта“, ще си позволя тук да използвам констатацията на Ивайло Дичев: „Под игото“ още не се е отдалечило от съвременния човек, като например „История славянобългарска“ или „Шестоднев“, които със сигурност имат нужда от превод. Напротив, романът може да обогати речника на учениците с някои позабравени колоритни думи“. [39]

          Всички изводи, до които достигаме, дават отговор на възможната причина за издаването на подобна книга. И тук не говорим нито за необходимост, нито за полезност на изданието, а за комерсиалността в книгоиздаването като приоритетна стратегия. Този фокус дава основание да твърдим, че от изключителна важност при вземането на издателски решения в подготовката на различни видове издания на литературната класика е постигането на лоялност между издателство и клиенти.

          Интерес дотук представляваше единствено как издателство „Византия“ проектира литературното ни наследство. Отвъд посочените проблеми остават предговорът и послесловът на „превода“, които заслужават специално внимание. Оказаха се знакови полета, които дават възможност да интерпретираме разместените приоритети в издателската политика: „През последните десетилетия едва ли някой (освен специалистите, които познават езика в неговото историческо развитие) е могъл наистина да прочете и да разбере всяка дума и всяко понятие в този роман. Чели ли сте „Под игото“? И отговаряйки на този въпрос, мнозина изкривяват истината в полза на своя личен престиж. По-откритите българи си признават, че нито са чели „Под игото“, нито имат намерение да го четат, „защото нищо не се разбира“. И това наистина е така“. [40] Смятам, че тук срещаме комплекс от произволни констатации, изобилие от подвеждащи и неверни твърдения, които се мултиплицират и навеждат на мисълта за манипулация. Те са симптоматичен показател за възприятията и моделите, залегнали в съзнанието на издателя, който маркира тенденция за предефиниране на обема и съдържанието на понятия като класическа литература и целева аудитория. Безспорен факт е, че издателят подценява читателската аудитория. По свой начин налага мисията си на преводач от голямата литература чрез опростяване на текста. Коментираното тук издание предполага както „наивен читател“, така и дефицит на читателски компетенции, отхвърляне на класическата литература и инфантилност на масовия читател в началото на ХХІ в., който се нуждае от превод на високото изкуство до нивото на обикновеното разбиране.

          Накрая ми се иска да отбележа, че това томче, придружено от непрофесионални и неверни коментари, и изданието (петото Чипево издание) по последна воля на автора едва ли са едно и също произведение. Сменен е моделът с нова, парадоксална структура. Класиката е немислима без компоненти и определители като „вечна“, „непреходна“, но днешната ситуация ни заставя да обърнем внимание именно на исторически променящата се страна на класиката. Възможно ли е културният феномен „вечна класика“, възникнал в исторически обозримото минало, да изчезнe? Необходимо ли е издателите (с подобен вид издания) да допринасят за този (не)възможен сценарий?

Под игото на „шльокавица“ – един спорен издателски проект

          В навечерието на 24 май 2016 г. Издателска къща „Жанет 45“ издаде „Под игото“ на Иван Вазов на „шльокавица“ – “Pod igoto”, Ivan Vazov. Книгата предизвика оживени дискусии, вълни от възмущение заляха социалните мрежи и все още не е аргументирано изградена категорична представа и убедителна концепция за нейната поява. Нека литературните критици да изразят своята оценка. Тук ни интересува издателският факт: „Под игото на шльокавица“.

          Разбира се, можем да разглеждаме изданието като рекламна кампания, като бързо реализиран тираж, като експеримент. Знаем, че рекламната политика включва комбинация от различни стратегии. В този смисъл ИК „Жанет 45“ експериментира с една нестандартна идея. Но „Под игото на шльокавица“ не е рекламна стратегия, свързана с пазарни цели, а послание, което намери свободна пролука в читателското съзнание и ангажира емоционално обществеността. С него издателите успяха да шокират аудиторията, отправиха предизвикателство към потребителите, нарушавайки норми, свързани с ценностите ни. Посланието, което изпратиха, се поддава на различни интерпретации.

          Следва да насоча вниманието директно към принципите на кампанията, които Манол Пейков обяснява: „Актът на изпращане на книгата в книжарниците е акт, обърнат към медиите. Защото тази книга в тираж 500 стигна до една шепа хора, които я купиха като куриоз. Ще я разгърнат, ще се потресат, като видят името на Иван Кралича или на Мунчо, написано с 4, или отпред – „ve4niq bylgarski 6ediovyr”. [41]

          Накратко, ако трябва да резюмираме, ще кажем: крайната цел на кампанията е това да е първата и последната книга на шльокавица. След разпродажбата на тиража издателството дарява 1000 книги – по две за всяка продадена бройка от „Pod igoto” – на читалища, училища и библиотеки. В интервюто откриваме обобщени констатации за последиците от писането на шльокавица. И не на последно място се посочва: „кирилицата е специална за нашето разбиране за език. Тя е нашият дом. Тя е неразделна част от нашата култура. И в момента, в който започнем да пишем на шльокавица, ние губим своята идентичност“. [42] В случая издателската стратегия е преплетена с лично отношение и ясна концепция за културната ни идентичност.

          Ако тръгнем в посоката на издателските твърдения, трябва да разгледаме „Под игото на шльокавица“ като провокативна реклама. Тя предлага почти неограничен инструментариум – провокативни, дори шокиращи послания, които имат поразителен ефект, особено ако потребителят не се е сблъсквал с това по-рано. Знаем, че решаващ елемент при провокативната реклама са емоционалните и моралните призиви. Ако издателствата залагат преди всичко на традиционни рекламни методи, за да не навредят на имиджа си, то провокативната реклама позволява да се използва почти всичко: от флашмоб до планирани скандални издания. Основната идея е да се привлече вниманието така, че клиентът да забележи продукта и да влезе във взаимодействие с производителя. Много често се създават умишлено такъв вид реклами, защото провокативната реклама е ярко отличаваща се и защитава от имитации. „Ролята ни е да преувеличим нещата, да ги доведем до абсурд, с единствената цел да покажем сериозността на проблема“, споделя Радомир Иванов от рекламната агенция, предложила идеята на издателството. [43] Важен критерий при избора на провокативна реклама е привличане на вниманието на обществото към сериозен социален или културен проблем. Моралният призив директно влияе върху възприятията на аудиторията по отношение на това кое е правилно, поради което често се използва за подкрепа на социални каузи. Радомир Иванов и Константин Трендафилов (от рекламна агенция Saatchi & Saatch) са наясно, че рекламата не може да реши проблемите, но може да ги постави на дневен ред. По-специално целите на рекламната кампания са главно да се привлече внимание и да се повлияе на потребителските нагласи. Те очакват чрез проекта си да постигнат дискусия и да провокират хората, които пишат на „маймуница“ да се замислят. Тиражът на „Pod igotо” бързо се изчерпва, но издателите не предвиждат нов, защото това би влязло в противоречие с основния замисъл на кампанията. В този аспект те отстояват своите разбирания за цялостния обхват на социално отговорно издателско поведение и имат ясна цел: „Намерението ни е да провокираме хората на най-българския празник – 24 май, с най-българската книга. Да видят за какво става дума, когато пишат на шльокавица, да видят как би изглеждала една книга от кора до кора и не коя да е книга, а най-съкровената българска книга – „Под игото“ на Иван Вазов. Ние бяхме на път да се превърнем в единствената държава в света, която самосиндикално решава да се откаже от своята азбука и да ползва някаква абсурдна комбинация от цифри, латински букви и препинателни знаци“. [44]

          Издателска къща „Жанет 45“ създава рекламно съобщение с ярък емоционален оттенък върху потребителите и успява да привлече вниманието на обществото. Предвид предложеното още от Михаил Арнаудов дефиниране на понятието класичност: „творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето „класически“ – поне в историята на дадена национална литература“ [45], можем да обобщим, че Вазовият роман e безспорен авторитет в съзнанието на поколения българи, които го идентифицират с родната си история и съдба. Шокиращото издание изпълни своята цел, т. е. целевата аудитория възприе съобщението така, както е било планирано – „Под игото на шльокавица“ бе добре запомнено.

          Интересен момент е самоорганизирането на потребителите и активното им участие в дискутирането на изданието. Като елемент от стратегическия план на издателство „Жанет 45“ книгата се превръща в обръщение към клиентите и предполага те активно да участват в дискутирането на проблема. Непосредствено след кампанията в социалните мрежи започва оживена дискусия: „Посланието ни удари в десетката, съдейки по дискусиите в социалните мрежи от вчера, когато книгата стигна за пръв път до книжарниците, които са много бурни и във всички възможни посоки. Някои хора хващат горния слой на посланието и не стигат до сърцевината му“. [46]

          Ако човек счита информацията за интересна, тогава ще я сподели доброволно, а информацията за това издание се разпространи подобно на разпространението на компютърни вируси. Ефективността на провокативната реклама е по-висока, отколкото при използване на традиционни методи, и разчита на разпространение от самите потребители, на висока степен на запомняемост и на емоционална оценка.

          Факт е, че тази провокативната реклама продължава да действа след приключване на самата кампания. „Под игото на шльокавица“ остава спорен издателски проект – издание, което стряска националното съзнание, или издание, което унищожава собствената ни идентичност – въпрос, който предполага различни отговори.

Заключение

          Обобщихме твърде голямата наблюдавана амплитуда в различните издания, преиздания и допечатки на романа „Под игото“. В единия край на скалата е канонизацията на романа и непреходното му значение за българската литература, „връзки и отношения на идентичността, в която всеки член на обществото разпознава едновременно своята индивидуална и предхождаща литературна личност, както и своята принадлежност към нейната структура като социална личност“ [47], а в другия са смущаващите издания, които подменят Вазовия текст.

          Издателската дейност в областта на разпространението на литературното наследство отразява степента на историческо самосъзнание на нашето общество, системата от ценности и представи за културното минало. Вярно е, че пазарът се характеризира с циклични колебания, обусловени от динамиката на търсенето, особено при издаването на класически произведения, но въпреки това класиката трябва да бъде преиздавана. Тя е не само литература със „сакрален статус“, но и система от морални и художествени кодове, без които културната самоидентификация е невъзможна. Затова пазарът има нужда от всякакви видове издания – от академично събраните съчинения до ученическите поредици, от луксозния том до масовото издание на вестникарска хартия с меки корици. Ще напомним, че романът има и различна символна стойност в различните видове издания. Тя зависи от креативността и професионализма на издателите, от приоритетите им и от позицията им по въпроса какво е книгоиздаването – бизнес или бизнес с културна мисия.

­

Бележки:

[1] Дарнтън, Робърт. Какво е историята на книгите? // История на книгата: Книгата в историята. София, УИ „Св. Кл. Охридски”, 2001, с. 63.

[2] Ганчев, Добри. // Свобода, № 331, 13.01.1890.

[3] Трендафилов, Владимир. Употребите на британския ментор: Рецепцията на Чарлс Дикенс в България. София, Колибри, 2015, с. 23.

[4] Трендафилов, Владимир. Английският Вазов: преводачът на „Под игото“.  https://balkansbg.eu/bg/content/privileged-voices/534-vazov-anglicized-who-translated.html [прегледан 27.12.2019]

[5] Пак там.

[6] Дамянова, Живка. Скандинавският триумф на „Под игото“. // АБВ, № 1, 08.01.1985.

[7] Йенсен, Алфред. Под игото от Иван Вазов (Рецензия от Алфред Йенсен в Göteborgs Handelsoch Sjöfartsdidning, 1894). // Българска сбирка, № 6, 1896, с. 614–617.

[8] Бенбасат, Алберт. Иван Вазов, издателство „Т. Ф. Чипев“ и началото на българската книжна илюстрация. // Книгата – нашето по-смислено настояще. Сборник с доклади от форума „Дни на книгата и авторското право“ в УНИБИТ. София, За буквите – О писменехь, 2015, с. 34–43.

[9] Бояджиев, Илия Епопея на българския живот. Към биографията на романа „Под игото“. София, Народна просвета, 1989, с. 13–18.

[10] Бръзицов, Христо. Български книгоиздатели [Очерци]. София, Бълг. писател, 1976, с. 26.

[11] Дарнтън, Робърт. Историята на книгата. Нови въпроси? Нови отговори? // История на книгата. Книгата в историята. София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 2001, с. 111.

[12] Става дума за Калман Леви (1819–1891) – френски издател, един от двамата основатели на изд. Calmann-Lévy (от 1993 г. то е към изд. Hachette).

[13] Бенбасат, Алберт. Иван Вазов, издателство „Т. Ф. Чипев“ и началото на българската книжна илюстрация. // Книгата – нашето по-смислено настояще. Сборник с доклади от форума „Дни на книгата и авторското право“ в УНИБИТ. София, За буквите – О писменехь, 2015, с. 34–43.

[14] Бенбасат, Алберт. Класика и книгоиздаване. // Beati Possidentes. София, НБ „Св. Св. Кирил и Методий“, 2012, с. 321–326.

[15] Гергова, Ани. Книгознание (Лекции). София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1995, с. 165.

[16] Даскалов, Румен. Българското общество 1878–1939. Т. 2. София, Гутенберг, 2005, с. 478; Величков, Петър. За библиофилските издания на забравения Филип Чипев. // Библиотека, кн. 4, 2019, с. 78–87.

[17] Караславов, Г. Борба за първенство. // Сердика, № 2–3, 1941, с. 15–34.

[18] Бенбасат, Алберт. Иван Вазов, издателство „Т. Ф. Чипев“ и началото на българската книжна илюстрация. // Книгата – нашето по-смислено настояще. Сборник с доклади от форума „Дни на книгата и авторското право“ в УНИБИТ. София, За буквите – О писменехь, 2015, с. 34–43.

[19] Марковска, Милка. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов. Ч. 1. София, Наука и изкуство, 1981.

[20] Гергова, Ани. Книгознание (Лекции). София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1995, с. 202–203.

[21] Гергова, Ани. Книжовни пристрастия. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2000, с. 139.

[22] Вазов, Иван. Събрани съчинения в 22 т. Т. 22. Cофия, 1979, с. 155.

[23] Вазов, Иван. Под игото. София, Т. Ф. Чипев, 1920, с. 7.

[24] Тодоров, Илия. Из биографията на романа „Под игото“. (По повод на неговата стогодишнина.) // Литературна мисъл, № 1, 1990, с. 58–59.

[25] Тодоров, Илия. Из биографията на романа „Под игото“. (По повод на неговата стогодишнина). – В: Литературна мисъл, № 1, 1990, с. 58–59.

[26] Бенбасат, Алберт. Класика и книгоиздаване. // Beati Possidentes. София, НБ „Св. Св. Кирил и Методий“, 2012, с. 321–326.

[27] Пак там.

[28] „Под игото“ е първото заглавие в поредицата „Ключът към класиката ЗНАМ.БГ“ на издателствата „Труд“ и CliffsNotes.

[29] Дичев, Ивайло. Фрагментирането на автора в мрежата. http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy6/item/335 [прегледан 27.12.2019]

[30] Котлър, Филип. Управление на маркетинга. Структура на управление на пазарното предлагане. София, Класика и стил, 2002, с. 32.

[31] Бенбасат, Алберт. Що е български бестселър и кой го чете. // Между кориците и отвъд тях (Доклади от Академични четения, посветени на проф. д-р Алберт Бенбасат). София, УИ „Св. Климент Охридски“, с. 53-60.

[32] Отговорът на издателската гилдия не закъснява. При връчването на годишната награда „Златен лъв“ в рамките на 47-мия Софийски международен панаир на книгата издателство „Византия“ получава антинаграда за „Под игото на съвременен български език“ – заради профанирането на българската литературна класика. https://www.abk.bg/news/view/205  [прегледан 27.12.2019]

[33] Кочева, Ана. Романът „Под игото“ ще надживее всички експерименти, които се правят с него (Интервю на Виктория Месробович-Кувенджиева). http://m.focus-news.net/?action=opinion&id=51884 [прегледан 27.12.2019]

[34] Димчев, Кирил, Комарска, Ина, Петров, Ангел. Български език за десети клас. София, Булвест, 2000. http://www1.znam.bg/zmonres/edu/bulgarski%2010%20klas_BULVEST/3/31/index.html [прегледан 27.12.2019]

[35] Миланов, Владислав. Това нелепо издание (Интервю). // 24 часа, 05.12.2019, https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7942419 [прегледан 27.12.2019]

[36] Стефанова, Нели. Предговор. // Вазов, Иван. „Под игото” на съвременен български език. Пълен текст. София, Византия, 2019, с. 2.

[37] Стефанова, Нели. Послепис. // Вазов, Иван. „Под игото“ на съвременен български език. Пълен текст. София, Византия, 2019, с. 348–349.

[38] Миланов, Владислав. Това нелепо издание (Интервю). // 24 часа, 05.12.2019, https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7942419 [прегледан 27.12.2019]

[39] Дичев, Ивайло. Нуждае ли се „Под игото“ от превод? https://www.dw.com/bg/нуждае-ли-се-под-игото-от-превод/a-51434506  [прегледан 27.12.2019]

[40] Стефанова, Нели. Послепис. // Вазов, Иван. „Под игото“ на съвременен български език. Пълен текст. София, Византия, 2019, с. 348–349.

[41] Pod igoto: Резултатът. Ефектът. Проблемите. Въпросите. Важната дискусия продължава. // Egoist. http://egoist.bg/pod-igoto-rezultatat-efektat-problemite-vaprosite/ [прегледан 27.12.2019]

[42] Пак там.

[43] Пак там.

[44] Пейков, Манол. Посланието на „Pod igoto” удари в десетката. // Сега, № 5882, 23.05.2017. http://old.segabg.com/article.php?id=855663 [прегледан 27.12.2019]

[45] Арнаудов, Михаил Канонът на българската литература. // Пролом, 15.11.1922, № 16–17, с. 493–501. https://liternet.bg/publish9/marnaudov/kanon.htm [прегледан 27.12.2019]

[46] Пейков, Манол. Посланието на „Pod igoto” удари в десетката. // Сега, № 5882, 23.05.2017. http://old.segabg.com/article.php?id=855663  [прегледан 27.12.2019]

[47] Атанасов, Владимир. Иван Вазов в учебниците по литература. // Български език и литература, 2000, № 6. https://liternet.bg/publish/vatanasov/vazov.htm [прегледан 27.12.2019]

 

Забел.: Текстът е публикуван в сп. „Библиотека“, 2020 г., № 2, с. 54-74.

­

Публикувано в Печатно книгоиздаване, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *