Ерос и Агапе: Литературни превъплъщения

Фаталният секс

(Романът „Синият залез“ на Павел Вежинов)

Юлияна Стоянова

 

 

          Първият и единствен роман, „Синият залез“, който Павел Вежинов написва преди установяването на социалистическата власт в България (завършва го през март 1944 г., но го издава три години по-късно – през 1947 г.) [1], е посрещнат не просто скептично, а направо враждебно от българската критика. Една от причините за тази реакция е свързана с преекспонирането на Ерос в тази творба. Пенчо Данчев например изразява мнението, че в „Синият залез“ Вежинов е характеризирал персонажите „едностранно с някои, наистина съществени, но съвсем не най-важни черти на техния бит – лакомията и половата разюзданост“. Систематизирайки обвиненията, отправени на автора по онова време, Светлозар Игов споменава „естетизация на порока, буржоазно-декадентски влияния, фройдизъм и порнография“ и отбелязва, че романът продължава да бъде отхвърлян като „повърхностно и еротично четиво“ даже десетилетие по-късно, при това от „проницателен критик“ като Минко Николов, за да бъде впоследствие обречен на забрава и отново коментиран едва след политическите промени от 1989 г. [2]

        Динамиката на действието в „Синият залез” се поддържа от противопоставяне-то между Ерос и Агапе; даже криминалната интрига в романа почива върху невъзможното им съвместяване.

          Главният персонаж, Богомил Тихов – Бо, от чиято психологическа перспектива се води разказът, пристига на почивка в крайморски град, където е поканен да отседне в дома на чичо си. Младият Бо се оказва буквално всмукан в провинциалната атмосфера, наситена с явни и скрити любовни изкушения: и в дома на чичо си, и извън него Бо е заобиколен от жени, а отношенията му с тях са неминуемо моделирани от Ерос.

          Любовта на Богомил е така многолика, че са нужни три различни женски фигури – Диана, Дани Давидова и Гюла, – чрез които да бъде осъществена. Към Дани Давидова, с която го свързва приятелство и която му импонира интелектуално, Бо изпитва форма на Агапе: „обич […] почтена и някак пълна с вътрешен респект“ („Синият залез“, с. 125). Съблазнителната Гюла го привлича чисто еротично; страстта му към нея възниква спонтанно, но би останала само една фантазия, ако не би било прелъстителското изкуство на девойката, което, заедно с факта, че е незаконна дъщеря на неговия разврàтен чичо, я маргинализира и придава на мимолетната им сексуална връзка привкус на грях, усещане за падение.

          В Дияна като че ли Агапе и Ерос имат шанс да се слеят хармонично. Бо я обожава, но и желае. Нейната красота, чистота и невинност подканват към духовна, платоническа близост; нейната цъфтяща женственост провокира към физическо обладание. При първата им среща той съзира в очите й „безгреховност – като че ли това момиче-жена беше виждало от мъжете само толкова, колкото се подава зад края на ръкавите и ръката“ („Синият залез“, с. 19). Неслучайно Дияна носи името на римската богиня на лова, която символизира вечното девичество.

          В образа на Дияна обаче е заложено изначално противоречие – между натрапливото впечатление за невинност, което контактите с нея оставят у Бо, и нейната социална позиция на омъжена жена, съпруга на Тони. Това противоречие постепенно прераства в загадка, в мистерия, около която се заплита и разплита криминалната интрига на романа. Защото динамиката на чувствата между Бо и Дияна неизбежно водят до физическо сближаване, а сексуалният акт между двамата, който се оказва първият и единственият в живота на Дияна, е последван от внезапната смърт на младата жена. Това сюжетно решение отрежда на романа „Синият залез“ особена позиция в българската литература: той е единствената творба, в която асоциацията между Ерос и Танатос, между плътската любов и смъртта, е така директно заявена!

          Във връзка с внезапната кончина на Дияна се води следствие, което трябва да установи дали е починала от естествена смърт, или е била убита. Така криминалната интрига води до разбулване на тайната, свързана с девичеството на съпругата на Тони: тя е обречена на въздържание поради заболяване на сърцето. Медицинското заключение гласи, че болното ѝ сърце няма да издържи физическото и психическото напрежение на сексуалния акт. Тази тайна е известна само на най-близките ѝ лица: на баща ѝ, на съпруга ѝ Тони, на семейния лекар Давидов и на дъщеря му Дани – приятелка на Дияна. В крайна сметка следствието установява, че причината за смъртта на младата жена не е силното вълнение от първата любовна нощ и следователят снема обвинението в убийство от Богомил. Така Бо от безотговорен, лекомислен Дон Жуан, неволен причинител на смъртта на една от любимите жени, се издига до изключителната позиция на единствения мъж, чиято страстна любов Диана е споделила, макар да е знаела, че рискува живота си.

 

 

          Любовната интрига между Бо и Диана е доста зле защитена от художествена гледна точка, а образът на младата жена е блед и неубедителен. Тяхната връзка обаче е мотивирана в морално-философски план – отразява опита на начинаещия тогава романист да тематизира проблемите на любовта като (не)примирима борба между крайности: пълно въздържание срещу сексуална разюзданост, платоническо преклонение пред красотата срещу отстъпление пред поривите на плътта, Агапе срещу Ерос. Този конфликт, прочетен от критиката като конфликт на политизирани идеологии, е получил своята най-ярка символизация в легендата за синия залез (неслучайно авторът я е избрал за заглавие на романа).

          Легендата следва древни митологични мотиви: мъжът е носител на слънцето (небесното, божественото начало, духа), а жената – на калта (земното, биологично-животинското начало, материята). Двете начала, обединени в човека, са „слепени“ от любовта, но хората се разкъсват между „съставните си части“: едната „се стреми да отлети“, другата – да потъне. Когато слънцето разбира за „страшната мъка на калта и лъчите“, блясъкът му угасва. „Това бил денят на Синия залез, денят на Вечността… Любовта останала, но любов безплътна, любов като обичта, любов синя на сините чувства, любов като сияние, любов вечна – без мъките и без горещата червена кръв, без страстта, която убива и изпепелява… която е създадена, за да роди от калта живот” („Синият залез“, с. 457).

          И социалистико-реалистическият, и новият прочит на романа акцентират върху влиянието, което е оказало творчеството на Достоевски върху тази творба на Павел Вежинов. Намират го във вплитането на криминална интрига в текст с претенции за социална и философска значимост, в изграждането на образа на следователя по подобие на Порфирий Петрович и на стария Тихов като „български вариант на стария Карамазов“. [3] Що се отнася обаче до литературно-философската трактовка на духовното и плътското в любовта между половете, романът на Вежинов показва поразително сходство с друго произведение на руската класика: Толстоевата повест „Кройцерова соната“. И в двете творби асоциацията между Ерос и Танатос заема централна роля, а значително внимание е отделено на темата за порока като плътски грях и добродетелта като сексуално въздържание.

          Ето няколко интересни текстови паралела.

          След смъртта на Дияна съпругът ѝ Тони разказва на Бо историята на техните отношения: „Аз, трийсет и тригодишният мъж, бях влюбен в това дете, което сякаш не искаше да стане жена – защото, както мислех, му бяха отвратителни всички грубости на кръвта и на сляпата страст“ („Синият залез“, с. 489). Позднышев, главният персонаж в „Кройцерова соната“, отхвърля забележката на събеседника си, че сексуалната връзка е нещо естествено. Естественото, казва той, е „радостно, легко, приятно и не стыдно с самого начала; здесь же мерзко, и стыдно, и больно. Нет, это неестественно! И девушка неиспорченная, я убедился, всегда ненавидит это“ („Крейцерова соната“). [4]

          Тони споделя с Бо, че отхвърлянето на сексуалната страст е освобождение на духа от плътта: „тая стара култура, която наричат декаданс или пък израждане, е едничката предпоставка за освобождаването на човека. […] умът се освобождава от плътта и […] литва към по-висши сфери, които носят щастието и мъдростта“ („Синият залез“, с. 489). За Позднышев сексуалното въздържание ще освободи жената от нейното подчинение спрямо мъжа: „Ну, и вот освобождают женщину, дают ей всякие права, равные мужчине, но продолжают смотреть на нее как на орудие наслаждения, так воспитывают ее и в детстве и общественным мнением. И вот она все такая же приниженная, развращенная раба, и мужчина все такой же развращенный рабовладелец. […] Переменится это только тогда, когда женщина будет считать высшим положением положение девственницы, а не так, как теперь, высшее состояние человека – стыдом, позором“ („Крейцерова соната“, с. 299). [5]

          Най-ярко междутекстово съзвучие между романа на Вежинов и „Кройцерова соната“ се открива в апологетиката на Агапе. В страната на синия залез любовта ще бъде съвсем платонична – „Любов на чувствата, а не любов на телата” („Синият залез“, стр. 461). И въпреки че вече е обяснил това чрез символиката на легендата, Тони още веднъж го експлицира – с езика на модерния човек: „Човешкото нещастие идва точно от тези вечни противоречия между изискванията на духа и изискванията на тялото и на невъзможността духът в своя полет към съвършенство да се откъсне от мощните природни закони“ („Синият залез“, с. 462). Логиката на разговора провокира следващия въпрос:

          – Ами тогава човечеството няма ли да изчезне? […] Ако жените раждат деца, те винаги ще бъдат подобни на животните!

          – Те няма да раждат! […] Как ще родят деца, щом чувствата ще бъдат платонични!

          – Но нали така човешкият род ще изчезне?

(„Синият залез“, с. 462)

          Същите убеждения изказва Позднышев – но облечени в религиозно-философската стилистика на християнството:

          – Зачем ему продолжаться, роду-то человеческому? – сказал он.

          – Как зачем? Иначе бы нас не было.

          – Да зачем нам быть?

          – Как зачем? Да чтобы жить.

          – А жить зачем? Если нет цели никакой, если жизнь для жизни нам дана, незачем жить. […] если цель человечества – благо, добро, любовь, как хотите; если цель человечества есть то, что сказано в пророчествах, что все люди соединятся воедино любовью, […] то ведь достижению этой цели мешает что? Мешают страсти. Из страстей самая сильная, и злая, и упорная – половая, плотская любовь, и потому если уничтожатся страсти и последняя, самая сильная из них, плотская любовь, то пророчество исполнится, люди соединятся воедино, цель человечества будет достигнута, и ему незачем будет жить.

(„Крейцерова соната“) [6]

          Трудно е да се открият причините за тези толкова явни междутекстови паралели. Нито самият Павел Вежинов, нито някой от критиците или приближените му говорят за конкретно влияние от страна на Толстой върху творчеството на българския белетрист. Толстой и толстоизмът обаче са дали своя принос за оформянето на българската култура след Освобождението на страната ни от Османско иго и даже да не е възможно да се посочат някакви конкретни източници, които да свържат морално-философските дирения на Павел Вежинов с руския класик, идеите на толстоизма неминуемо са оставили следа в духовния живот на България от първата половина на ХХ век, станали са част от онази сложна амалгама, която съставя тогавашния Zeitgeist [7]. А модерният човек, въплътил този Zeitgeist в стремежа си да постигне недостъпни дотогава психологически дълбини, немислимо дотогава самопознание посредством саморефлектиране, като че ли прави още по-дълбока и непреодолима пропастта между сома и пневма, между небесното и земното в човешката природа, между свръхчовека и звяра – между Ерос и Агапе, които се борят за надмощие в него.

∗ ∗ ∗­

          Непримиримите противоречия между Ерос и Агапе, символизирани чрез деструктивната мощ на плътската любов, едва ли биха могли да се изразят по-категорично, отколкото в романа на Павел Вежинов „Синият залез“: главният женски персонаж, Диана, намира смъртта си в нощта, когато изживява и първия си сексуален акт с любимия мъж. Архетипният пълнеж на образа, към който насочва и името на младата жена (римската богиня на лова Диана символизира девичеството, макар че характеристиките ѝ са много по-сложни и противоречиви), всъщност е само повод в романа да се разгърне философска, морално-етична дискусия за човешката природа като единство от възвишено и земно, духовно и плътско, богоравно и животински-примитивно. За съжаление, философският пълнеж на Вежиновата творба се оказва твърде размит в авантюрно-криминалната интрига и преекспонираните сексуални връзки на главния персонаж, затова не успява да бъде разчетен правдиво нито от социалистическата, нито от постсоциалистическата критика.

          (Следва)

 

Бележки:

[1] Всички цитати са от първото издание на творбата, като в скоби е посочена цитираната страница.

[2] Игов, Светлозар. Павел Вежинов. Творчески портрет. София. Народна просвета, 1990, с. 23.

[3] Пак там, с. 21.

[4] Цит. по: Толстой, Л. Н. Собрание сочинений в 12 томах. Т. 10. Москва, 1958, с. 290.

[5] Пак там, с. 299.

[6] Пак там, с. 300.

[7] Zeitgeist – духът на времето (нем.)

­

Забел.: Текстът е от Седма глава на книгата „Ерос и Агапе: Литературни превъплъщения“. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София, 2019.

­

За Алберт Бенбасат

Професор по книгоиздаване в СУ "Св. Климент Охридски".
Публикувано в Литературознание, Статии. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.