Ангел и Меркел

­

– Спират ме на „Раковска” – разправя моят случаен събеседник, надигайки чашата. – Три броя германки, едната пита на руски къде се намира Мавзолеят. През седемдесета беше или седемдесет и първа.
Фъфли малко, не от нетрезвеност, тъй като в чашата има боза.
– Ще ви заведа, викам, близо е. Вървим и я питам аз: Как тебя завут? Ангела, казва. Аз пък съм Ангел, викам, а тя се смее.
Той също се смее. Вижда се, че говорният му дефект се дължи на скъпите днес зъболекарски услуги.
– Бяхме на морето, казва Ангела. Утре си заминаваме. Другите две мълчат, ама тя отворена. Руса, якичка. Пред Мавзолея искат да ги снимам. Вадят апаратче, едно лъскаво, прилича на детска играчка. Ге-де-ерско, само щракаш и готово.
Пак отпива от бозата.
– Айде, викам на Ангела, да се снимаме ние двамата. Харашо. Щракна ни едно от другите момичета. Дай си адреса, вика Ангела, ще ти пратя снимката. После – дасвидания, дасвидания. Щото те три, а аз сам, няма какво да направиш.
– И получи ли снимката? – любопитствам.
– След няма и месец идва писмо, вътре снимката. Отзад пише „На памят Ангелу. Ангела”. Веднага отговарям, благодаря й, искаш ли, предлагам, да ти дойда на гости в ГДР-то? Няма отговор. Писах още два пъти и се отказах.
Усещам, че главното тепърва предстои.
– Дойде демокрацията – продължава Ангел. – Тичам аз по митинги, гласувам, уволняват ме, безработен съм, а сега, ей ме на, с четиристотин лева пенсия. По едно време гледам по телевизията, избрали моята Ангела за канцлер на Германия.
– Тая от снимката? – не мога да повярвам.
– Същата. Намирам аз фотото, слагам го в джоба. Издебвам на един парад Президента, той обичаше да си говори с хората. Виж, казвам му, с кого съм аз тука. Интересно, вика. Интересно, я, казвам му. Можеш ли да направиш нещо?
– А той?
– Нищо не направи. Тоя Мавзолей ме съсипа, защо трябваше да се снимаме пред него, а не пред Двореца отсреща.
Разчовъркан отвътре, задавам нов въпрос:
– Ти за кой президент говориш?
– Как кой! – дразни се Ангел. – Желю.
– Чакай – възразявам, – когато Меркел стана канцлер, Желю не беше вече президент.
Ангел нервно посяга към бозата:
– Ти май не ми вярваш! Ей сега ще видиш.
Започва да си рови из джобовете и да вади разни хартии.

­

Забел.: Текстът е публикуван в профила на автора във „Фейсбук„.

­

Публикувано в Белетристика. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *